Мюър вдигна рамене.
— Не е ли очевидно?
Грант беше обхванат от вцепенение — същото усещане изпита в Бялата планина, когато насочи пистолета срещу Алексей и се опита да дръпне спусъка. Погледна Джексън, който отвърна на погледа му с хладно упорство, след това Мюър.
— Не зная кой е по-лошият от двама ви. Ти или той.
Лицето на американеца беше кораво и безжизнено.
— Сега, когато е в ръцете им, предполагам, че ще имаш възможност да разбереш.
— Нищо не се променя — подхвърли Рийд и кимна към релефите по стената — миниатюрни хора, коне, колесници и оръжия. На един от панелите двама воини стояха между струпани на купчина доспехи и купчина голи трупове. На друг един мъж теглеше върволица жени към входа на палатка.
— Може би — отговори Мюър, — но се съмнявам, че в следващата война ще има много герои, които поетите да възпяват.
Постовият зад него измърмори нещо. Мюър кимна и тръгна да си върви.
— Ще се видим по-късно, може би. Просто исках да ви изясня как стоят нещата в името на доброто старо време. Надявам се, че изненадата не е била твърде голяма.
— Всъщност не е — обади се Рийд най-неочаквано, — ти винаги си бил лайно.
Тишина затисна малкото помещение като облак прах. От голямото помещение долиташе тракането и звънтенето на храмовото съкровище, което изчезваше в чували, и от време на време по някое подвикване на войниците. Джексън изпълзя в един ъгъл далеч от другите и се престори, че спи. Рийд се беше вторачил замислено в релефите на стената.
Грант се примъкна до Марина.
— Нараниха ли те?
— Малко. Не много, защото нямаше нужда да го правят. Мюър им беше казал всичко.
— Ако някога се измъкнем, ще го убия.
Не можеше да види лицето й, но знаеше, че се усмихва.
— Изражението на Джексън, когато разбра, че Мюър е един от тях… бих казала, че почти си заслужаваше.
— Той ще се смее последен. — Грант се обърна, така че да може да я вижда. — Това няма нищо общо с теб. Може би ще успееш да ги убедиш. В края на краищата брат ти… поне ги накарай да помислят.
— Не. — Тя облегна гръб на стената. — Дори да можех, нямаше да те оставя.
— Все някак ще се измъкнем оттук.
— Това със сигурност няма да подобри положението ти — каза един глас от вратата.
Всички вдигнаха очи. На входа стоеше Белциг. Вече не беше гордият арийски археолог завоевател, какъвто изглеждаше на снимката. Беше се прегърбил и нескопосаната кройка на костюма му само подчертаваше очуканото тяло отдолу. Дълбоки бръчки се вдълбаваха около очите.
— Дошъл си да злорадстваш, а?
Белциг каза нещо на войника и влезе в помещението. Отиде до нишата в далечния край и извади потъмнелия шлем от нея. Вдигна го на равнището на очите и се вторачи в него, сякаш можеше да види призрака на древното лице вътре, и измърмори нещо.
Грант настръхна.
— Какво?
— Дойдох да ви предложа помощ.
— Защо?
Белциг кимна към вратата.
— Да не би да мислиш, че съм един от тях? Те са простаци, чудовища. Нямат представа какво придобиха. Ще разрушат този щит, този безценен артефакт, само за да направят атомна бомба. Той е изкован от богове. Сега ще вземат неговата сила, за да се превърнат сами в богове. — Той се загледа в сенките по вътрешността на шлема. — А и щом вече го откриха, ще ме върнат обратно в Сибир. — Сгърчи се и затрепери, сякаш самите му кости се смръзнаха. — Не мога да се върна там.
Джексън се изправи и седна.
— Какво предлагаш?
— Те са малко. Вашите войници се сражаваха добре и убиха мнозина. Останаха само четирима войници, полковник Курхозов и англичанинът. — Белциг извади от джобовете си револвера на Грант и колта на Джексън. — Ако ви освободя, ще можете да ги убиете.
— Да не би да го правиш от добро сърце?
Белциг го погледна объркано.
— Ако избягате, ще ме заведете в Америка. Ще ми дадете опрощение. Знаете ли как го наричат в Германия? Белина.
— Да, белина — измърмори Грант. Сетне се вторачи в Белциг. Спомни си липсващата ръка на Молхо и ужасяващия труп, който откриха в пирейския нощен клуб. Спомни си разказите на Марина за дейността на Белциг на Крит. Най-вече си спомняше презрителното изражение от снимката. Чудовищата, които древните гърци са се опитвали да прогонят в подземното царство — хидрите, горгоните, базиликсите и циклопите, продължаваха да крачат по земята. Мъжът пред него с обрива по лицето и стоящия му лошо костюм беше едно от тях.