Марина се загледа в пламъците. Грант нямаше представа дали размишлява върху рисунката, или мислите й се въртят около Пембертън, но издърпа тефтера от ръцете й, преди да го е изпуснала в огъня. Разгледа рисунката, след това постави дневника на коляното си и натисна бележника да се отвори хубаво. Гръбчето му изпука в протест и накара Марина да вдигне поглед.
— Внимавай.
— Какво означава… — Грант облизваше устни, докато се опитваше да различи непознатите букви — фараги… тон… некрон?
— Фаранги тон некрон. Къде го видя?
Грант вдигна тефтера, за да й покаже. На вътрешната страна на страницата почти под сгъвката между два листа, отвесно до рисунката бяха изписани трите гръцки думи. Марина взе дневника от него и се загледа в написаното.
— Разбира се, Фаранги тон некрон — измърмори тя.
— Тоя пък кой е?
— Това е местност. Една долина. На източното крайбрежие близо до село на име Закрос. Означава… — тя се замисли за миг — … Долината на смъртта.
— Звучи многообещаващо.
5.
Долината на смъртта, Крит
Стени от червени скали се извисяваха право над тях, проблясвайки на слънцето, но долу в пролома групички платани и олеандрови храсти хвърляха сянка. Грант погледна към листата нагоре, засенчвайки очите си с ръка от блясъка на слънцето. Намираха се в огромен каньон, който на извивки се спускаше постепенно към морето. Високо над главите им няколко черни отвора пронизваха заострените скали.
— Това са гробници.
Черната рокля на Марина беше разменена срещу чифт бракувани военни панталони и блуза с къс ръкав, разкопчана само толкова, че да привлича погледа на Грант, когато мислеше, че тя не гледа. Черната й коса беше вързана на тила в хлабава конска опашка. Кожата на лицето й бе потъмняла до светлокафяво от трите дни ходене на открито и липсата на кремове. През рамото й беше преметната намотка въже.
— Хората са погребвани в тези пещери още от минойско време — продължи тя. — Значи това е Долината на смъртта.
— Не ми изглежда твърде плашеща. Слънцето грее, дивите цветя цъфтят, птичките пеят.
— Всъщност при гърците птиците често се възприемат като предвестници на смъртта. Вестители от и за подземния свят.
— О! — Внезапно мрачна нотка се прибави към оглушителното писукане около него. — Тези пещери изследвани ли са някога?
— Често — сбърчи нос тя. — Не минава много време, преди свещените реликви на едно поколение да се превърнат в печалба за някое от следващите. Археолозите откриха няколко древни погребения, но повечето гробници са ограбени преди много време.
— Тогава защо…
— Не сме тук заради гробниците. — Тя извади от джоба си лист хартия. На него беше прекопирала рисунката от бележника на Пембертън. — Виждаш ли рогата? Търсим храм.
— Не е ли едно и също?
— Минойците не са погребвали своите мъртъвци в храмовете. Древните биха се стреснали от мисълта да внесат мъртвите сред живите. Слагали са ги в градове на мъртвите, некрополи, подобни на тези пещери.
— Добре, къде тогава ще търсим това светилище?
Марина се замисли за миг.
— Хогарт, един друг археолог, провежда разкопки в началото на прохода през 1901 г. Той открива няколко минойски къщи, но не и светилище.
— Може Пембертън да е намерил нещо, което той е пропуснал. — Грант взе от нея копието на рисунката и се вторачи в листа. — Нали каза, че зигзагообразните линии може да представляват вода?
— Вероятно са чисто декоративни. Няма начин…
— Погледни — прекъсна я Грант, обърнал листа обратно. — Тези два триъгълника от двете страни са страните на пролома. Морето е пред тях. И тука — той бодна с пръст в центъра на листа — се намира светилището.
Марина изглеждаше неуверена.
— Не мисля, че можеш да предположиш ей така, че минойците са използвали пространствените взаимовръзки в своето изкуство по такъв начин.
— Глупости, рисували са както са виждали нещата.
— Така ли? И откъде знаеш как са виждали света преди толкова хиляди години? В такъв случай, как ще обясниш лъва, който се рее във въздуха? И него ли са нарисували, както са го видели?
— Може да е облак.
— А куполът под него? Може би е чадър, а?
— Добре де, имаш ли по-добра идея?
Тя въздъхна.
— За съжаление не.
Победата на Грант се оказа краткотрайна. Каньонът свършваше на около осемстотин метра от брега, разливайки се в няколко прашни ниви.