— Руините, които Хогарт е открил, трябва да са някъде тук — подхвърли раздразнено Марина. Започна отново да разглежда рисунката. — Какво може да е видял Пембертън, че да го накара да си помисли за Долината на смъртта?
Мършав вол теглеше ралото в сухата земя на една от прашните ниви. Селянин с вълнен елек стоеше до него и го налагаше с пръчка, докато яката му жена с кърпа на главата гледаше. Двамата наблюдаваха безмълвно приближаването на Грант и Марина.
— Добър ден — поздрави Марина.
— Добър ден — кимна селянинът, облегна се на пръчката и се вторачи в нея.
До него жена му я гледаше така, сякаш беше слязла от покварената пътека на някое парижко ревю.
Като заекваше леко, Марина започна да задава въпроса си. Познанията на Грант по гръцки вероятно бяха достатъчни, за да може да проследи разговора, ако беше поискал да го направи, но на него не му се занимаваше. Нещо друго го вълнуваше. Пембертън беше записал Долината на смъртта в сгъвката на листата в своя тефтер, но това не бе долината. Обърна се и погледна отново нагоре към пролома. Той извиваше наляво, така че от мястото, където Грант бе застанал, изглеждаше, че долината свършва рязко с отвесна скала. А там, издигайки се от средата на пролома, стърчеше хълм с формата на купол.
— Казва, че никого не са виждали.
— Какво?
Изтръгнат от мислите си, Грант се обърна. Селянинът още стоеше невъзмутимо в нивата и ги гледаше. Жената се беше обърнала и показно подкарваше вола.
— Селянинът казва, че никога не са виждали британски археолог. Може би лъже. Британците вече не са много популярни тук, откакто започнахте да подкрепяте марионетните правителства в Атина.
— Нямам нищо общо с това — възрази Грант. — Погледни зад гърба си.
Марина се обърна.
— И какво?
— Това е гледната точка. — Хартията плющеше на вятъра, когато Грант я вдигна и наложи на пейзажа. — Островърхите скали от двете страни, морето в този край и хълмът в средата на долината. — Високо над хълма с формата на купол един ястреб се рееше мързеливо във въздуха. — Дори птиците се виждат.
— А лъвът?
— Сигурно спи — усмихна се Грант. — Хайде да идем да видим дали можем да го събудим.
Те си запробиваха път през дърветата и падналите скални блокове, които бяха натрупани в коритото на пресъхналата река. Когато навлязоха в пролома и около тях започнаха да се издигат островърхите скали, бързо изгубиха от очи хълма, но продължиха напред, опитвайки да се движат все в права линия.
— Минойците често са издигали храмовете си по върховете на хълмове — подхвърли Марина, дишайки тежко. Беше станало почти пладне и ризата лепнеше за кожата й. — Може би трябва да се опитаме да се изкатерим на скалите.
— Оттам гледката няма да е същата — упорито настоя Грант. — Пък и на рисунката храмът е под върха.
— Вече ти казах, че не можеш просто така… — Марина извика изненадано.
Спусна се покрай Грант към скалния къс, който лежеше до пътеката. На неговия връх, почти скрити от листата на един олеандър, четири камъка бяха подредени в малка грамада. Тя ги размести. Отдолу проблесна квадрат от тънко сребро.
— Минойско съкровище? — възкликна Грант.
— Опаковка от локум „Фрай“. — Тя се обърна, за да му покаже станиола. — Пембертън много го обичаше. Всеки път, когато се връщаше в Англия, се запасяваше.
— Пълно е с ориенталски надежди — измърмори Грант. — Питам се какви ли други изненади ни е подготвил?
Марина се изкатери по скалата и изчезна сред шубраците. С обезсърчено поклащане на глава Грант я последва между дърветата, докато те не отстъпиха място на гол хълм. Няколко метра пред него Марина беше клекнала до надвиснала скала.
— Това ли е храмът?
Скалата изглеждаше прекалено ниска, за да може някой да пропълзи под нея.
— Виж сам.
Грант клекна. На парче зебло бяха подредени търнокоп, права лопата и парафинов фенер. Всички бяха ръждясали, но на дръжките все още можеха да се прочетат буквите: Б. У А.
— Британско училище в Атина — обясни Марина. — Те ръководеха разкопките в Кносос и бяха работодателите на Пембертън.
Грант издърпа правата лопата и почука по скалата. Няколко люспи ръжда паднаха на земята, а из долината се понесе тъжен звън. Грант се огледа виновно.
— Смятах, че се опитваме да не привличаме внимание — укори го Марина с вдигнати вежди.
— Още не сме открили нищо, което да си заслужава да бъде пазено в тайна.