— Какво става?
На Грант не му се наложи да отговаря. Отвън долетя трополенето на камъни, падащи по склона, а след това глас, който сипеше ругатни на английски. Грант насочи револвера към входа. Чу триене и приглушени псувни, докато някой се опитваше да се промуши през процепа, след това тихи стъпки. Пръстът му се сви около спусъка.
Бледият лъч на електрическо фенерче прониза мрака, подобно на молец се зарея по стените, тавана, пода и накрая спря върху цевта на оръжието.
— Надявам се, че не възнамеряваш да ме гръмнеш, нали, мамка му?
6.
Револверът на Грант не трепна. Без да се плаши, новопристигналият се наведе и застана на входа, очертавайки се като силует в сумрачната дневна светлина, която се просмукваше отвън.
— Кой е този? — попита Марина.
— Не мисля, че последния път се представих. — Мъжът насочи лъча на фенерчето към своето лице, осветявайки късо подстригана червеникава коса, тънки мустаци и тясно заострено лице. — Мюър. — Кимна, но не подаде ръка. — С Грант вече сме се срещали. А вие трябва да сте Марина Папагианополу. По-известна на нас и германците, когато имаха работа тук, като Атина.
— Изглежда знаете твърде много.
— Следях геройствата ви с интерес. А през последните три години ви наблюдавах с още по-голям интерес. — Той се изкиска. — Не ни улеснихте. Едва не ви изгубихме, когато се измъкнахте от Арханес.
— Може би не трябваше да изпращате своите горили.
Мюър вдигна извинително ръце.
— Това няма нищо общо с мен.
— Тогава кои бяха тези хора?
— Конкуренти. Те…
Силна кихавица избухна в прохода зад Мюър. Той се хвърли настрана към стената. Тъкмо навреме, защото гръмотевичният рев на револвера изпълни помещението.
— Боже мили и света Богородице — възкликна Мюър. — Ще извадиш нечие око.
Въпреки че трясъкът от изстрела все още кънтеше в ушите му, Грант чу треперещ глас някъде навътре в прохода, който викаше ужасено:
— Не стреляйте, не стреляйте!
Грант насочи уеблито срещу Мюър.
— Ако се доближиш още с една крачка, ще пръсна мозъка на господин Мюър по тези стени — изрева той по посока на прохода. После се обърна към Мюър. — Кого си довел със себе си?
Фенерчето на Мюър беше паднало на пода, но то хвърляше достатъчно светлина, за да се види бледнината, покрила лицето му.
— Няма защо да се плашиш от него.
Грант се поколеба няколко секунди, после реши да рискува.
— Добре, хвърли оръжието и тръгни бавно към мен.
— Нямам оръжие — протестира паникьосаният глас. — Трябва ли да…
— Просто ела тук.
Марина вдигна фенерчето и го насочи към вътрешността на прохода. Чу се покашляне, след това шум на кожа, която се трие в камък. Със силно премигващи очи, с вдигнати толкова високо ръце, доколкото ниският таван позволяваше, мъжът излезе на светло. Рошава бяла коса обрамчваше кръглото му лице, набръчкано, но още странно младежко, със заруменели от слънчевия загар нос и бузи. Две светлосини очи надничаха изпод надвесените над тях великолепни бели вежди — тревожни, но това чувство скоро се замени с почуда, когато огледа обстановката.
— Забележително! — прошепна мъжът.
В помещението настъпи промяна — настана спокойствие. Грант почувства как контролът му се изплъзва.
— Кой е този? — попита, махвайки с револвера към Мюър.
— Казва се Артър Рийд. Професор по класическа филология в Оксфорд.
— Може ли? — Рийд протегна ръка към Марина. Напълно обезоръжена, тя му позволи да вземе фенерчето. — Забележително — повтори професорът, докато втренчено оглеждаше артефактите, подредени край задната стена. — Предполагам, че това трябва да е някакъв вид бийтъл.
— Това си помислихме и ние — обади се Грант, който изведнъж, без да знае защо, почувства, че трябва да се представи в най-добрата си светлина. Като момченце, което е свалено от къщичката на дървото, за да пие чай с някоя далечна леля.
Мюър посегна към джоба си, но замръзна насред движение, когато видя как ръката на Грант стисна по-здраво дръжката на револвера, след това се засмя.
— Не се тревожи — подхвърли, после измъкна табакерата от слонова кост. — Искаш ли цигара?
Грант беше почти готов да извърши убийство за цигара, но още не беше готов да приеме щедростта на Мюър.
— Защо не ми обясниш какво, по дяволите, става?