— Любопитно как тези традиции са се сраснали с християнството — обади се Рийд. — Става дума за толкова древна идея — да прогониш злите духове със силни шумове.
Не се обърна към никого конкретно и никой не му обърна внимание. Марина се беше вторачила в Мюър с почти същото изражение, както когато застреля руснака на плажа. Този път обаче той мъдро държеше пистолета при себе си.
— Какво каза? — изсъска тя през стиснати зъби.
— Казвам, че е странно да тръгнеш на разходка точно когато руснаците се появиха на нашия праг. Още по-съмнително е как видя сметката на последния останал момък, преди той да успее да ни каже нещо. Нека да не забравяме и онази дреболия със скъпия ти починал брат.
— Той не беше комунист — изстреля Марина, — а герой.
— Той беше забъркан до ушите с Гръцката комунистическа партия.
— Те бяха единствените, готови да организират съпротивата срещу германците, докато всички останали политици искаха просто да си пълнят джобовете. На Алексей не му пукаше за Сталин и диктатурата на пролетариата. Той просто искаше да се бие срещу нацистите.
— А когато те си заминаха? Кой щеше да вземе властта?
— Има ли значение? — Лицето на Марина пламтеше от омраза. — Сталин, Труман или генерал Скоби — каква е разликата? Единственото, което искате, е да получите Гърция за себе си. — Тя изгледа яростно Грант, Мюър и Рийд. — Знаете ли легендата как някога жените на Лемнос се обединили и убили наведнъж всички мъже на острова. Може би идеята им не е била толкова лоша. — Изхвърча от стаята и тресна вратата след себе си. За миг ехото заглуши пукота на фойерверките от пристанището.
Мюър драсна кибритената клечка.
— Хубаво измъкване.
Грант го погледна с отвращение.
— Знаеш, че брат й не беше комунист.
— Тя смята, че е бил. Освен това крие нещо.
— Изпълнена е с гняв заради станалото с брат й.
— Защо тогава не й кажеш истината? Има ли още вино в онази бутилка?
Грант взе бутилката с вино. Тя нямаше етикет и беше покрита с прах от мазето на съдържателя. Вкара тапата с удар и я подхвърли на Мюър, който изстена, когато се протегна да я улови.
— Марина познаваше Пембертън, разбира от археология и може да участва в сражение. Вероятно спаси кожите ни снощи на плажа.
— Я порасни. Уби руснака, защото нямаше друг избор. Ако го бяхме хванали, щеше да ни каже за нея.
Грант поклати глава.
— Не го вярвам. Можеше да застреля мен, а не него. Ти беше ранен, Рийд невъоръжен, плочката беше у руснака. Можеха да се качат на лодката и сега вече щяха да са преполовили пътя до Москва.
Чу се скърцането на стол, бутнат по пода. Рийд беше станал и трепна, когато два гневни погледа се впиха в него и го накараха да седне отново.
— Мислех… ъъъ… да изляза да глътна малко въздух.
— Не, няма да излизаш. За малко да те изгубим вчера. Не знаем какви изненади дебнат отвън. — Мюър махна към прозореца за повече тежест.
Улицата под прозорците им беше изпълнена с шумове и светлини, докато населението на градчето бързаше към черквата, за да присъства на великденската служба.
— Аз ще го придружа — предложи Грант. И на него отчаяно му се искаше да се махне от застоялия въздух и гнева, които изпълваха стаята.
— Дръж си очите отворени. Особено сега, когато Марина изчезна кой знае къде.
Грант препаса колана с кобура и облече яке, за да го скрие под него.
— Ще внимаваме.
Чистият въздух беше истинско облекчение. Спряха на хотелската веранда и няколко минути дишаха с пълни гърди, потънали в мълчание. Нямаха някаква определена цел наум, но в мига, когато излязоха на улицата, тълпата ги повлече като пълноводно течение. Всички бяха в официалните си премени: бащите в овехтели костюми с жилетки, майките на високи токчета влачеха деца с умити лица и сплетени на плитки коси. Всички, дори най-малките, носеха дълги бели свещи.
— Надявам се, че Марина е добре — обади се Рийд. — Изглежда ми твърде разстроена заради смъртта на брат й.
— С право. Ние го убихме.
— О! — Рийд направи гримаса и не попита нищо повече. След известно време заговори отново. — Предполагам, че не те притесняват подобни неща. Среднощни нападения. Руски агенти, които се опитват да ни отвлекат. Размахване на оръжие, умиращи хора.
— Притеснения? — Грант се засмя. — Може би. Обаче с времето свикваш.