— Сяра.
Рийд и Марина не го чуха, защото вече стояха пред черковната врата. Натиснаха дръжката и тя се отвори. Грант ги последва вътре.
Черквицата беше съвсем обикновена: ниско продълговато помещение с голи стени, издължени като цепки прозорци и заоблен покрив. Букети изсъхнали цветя кротко се разпадаха по ъглите, а на олтарното стъпало стояха няколко червени стъклени настолни кандила, чиито фитили отдавна бяха изгорели. В задната част на черквата висеше една-единствена икона на Богородица, която ги гледаше. Краката й бяха раздалечени, а ръката повдигната, сякаш благославяше. Детето Исус надничаше към тях от златен кръг в нейния скут.
— Ако ви се стори, че има нещо познато в тази поза — обади се Рийд, — няма да сбъркате. — Той извади опърпания дневник на Пембертън и отвори на една от началните страници. Пред тях се показа скица, направена с мастило: тънкокръста жена с дълги поли, голи гърди и извиващи се по протегнатите й ръце змии. — Богинята майка на минойците.
— Тази има по-хубави цици от Дева Мария — подхвърли Грант. Не погледна към Марина, но с крайчеца на очите видя как се прекръсти.
— Погледнете фигурката на Христос. Сякаш е вътре в нея, в нейната утроба. — Рийд се завъртя, оглеждайки цялата черква. — Чували ли сте за индийската представа за аватарите? Различни страни на божеството се променят при превъплъщенията му, но истинската му същност е вечна.
Марина се намръщи.
— Ако се готвиш да отхвърлиш две хиляди години християнско учение, не можеш ли поне да го направиш отвън?
— Новите религии са ужасни свраки. Обичат да строят върху основите на вярванията, които са разкарали от пътя си. Теологически и физически.
— И какво предлагаш, да разрушим черквата?
— Не, но трябва да направим онова, което вършат археолозите.
— И какво е то?
— Да стигнем до дъното на нещата.
Рийд прекоси помещението по дължина, вторачен в тежките камъни на пода. Приблизително на три метра зад олтара той изведнъж коленичи и започна да стърже нещо. Марина и Грант клекнаха до него. Наравно с пода имаше захваната желязна халка. Рийд успя да я вдигне и дръпна, но нищо не се случи.
Обърна се и погледна извинително Грант.
— Имаш ли нещо против ти да опиташ?
Грант обкрачи камъка, наведе се и задърпа. Цепнатините около капака бяха запълнени с мръсотия, сигурно не беше отварян с години, но скоро започна бавно да отстъпва на неговите напъни. Отвори се пролука и Марина бързо пъхна металната част на лопатата в нея. Заедно задърпаха и с помощта на лопатата повдигнаха каменния капак, докато не се откри отвор, през който да могат да минат. Черна бездна зейна под тях.
— Какво ли има долу?
Грант взе едно от кандилата и го пусна в отвора. То издрънча при удара с нещо твърдо, но не се строши. Успокоен Грант прехвърли крака в дупката и се спусна, увиснал на ръце, надолу. Дори не се изпъна целият, когато краката му достигнаха пода. Главата му все още стърчеше от черковния под и трябваше да се сгъне надве, за да погледне отдолу. Драсна кибритена клечка. Беше застанал на под от утъпкана пръст в ниско помещение, което имаше същите размери като черквата. Околовръст от пода се издигаха каменни колони, за да поддържат църковния под. Някои бяха запазени, все още короновани с богато украсени капители. Други в даден момент очевидно се бяха пречупили и бяха залепени с цимент или поправени с груби обикновени камъни. По пода имаше разпилени стръкове сено, няколко сечива бяха облегнати на противоположната стена. Грант различи мистрия, кофа, гребло и коса. Иначе нямаше нищо друго.
— Откри ли нещо? — попита Рийд и надникна през отвора, а главата му напълно препречи пътя на светлината отгоре.
В същия миг Грант почувства паренето на пламъка, който беше стигнал до пръстите му. Той хвърли клечката и изведнъж беше обгърнат от мрак.
— Нищо, освен някои градинарски сечива. Има коса. Това символизира ли нещо? Смърт? — Грант се сети за ветропоказателя на покрива на пристройката на „При лорда“. — Време?
— Клисарят вероятно я използва, за да коси тревата.
Рийд се дръпна и дневната светлина с леки сини оттенъци започна отново да нахлува.
— Трябва да започнем с копането.
Отидоха да вземат магарето заедно с Мюър. Грант закачи фенера между подпорните колони, а Марина заби редица колчета в пода на около метър от най-вътрешната стена. На трепкащата светлина на лампата те се свиха на пръстения под под олтара и се загледаха в стените.