Имаше само едно място на света, където произвеждаха такива ужасни цигари. Беше изпушил лично няколко по време на краткото си пребиваване на Източния фронт, по-скоро за стопляне, отколкото заради никотина. Петимата мъже, които потопиха с лодката им в залива, очевидно не са били единствените руснаци на острова.
— Следили са ни.
— По дяволите! — Мюър хвърли фаса си в мраморното корито на чешмата. Той изсъска и угасна. — От колко време са били там?
Рийд премигна.
— Съжалявам, но изобщо не ги забелязах.
— Занапред ще трябва повече да внимаваме. — Той се обърна към Грант. — Смяташ ли, че ще се върнат отново?
— Може би. Заради онази вечер внимават да не ни доближават много.
— Да се надяваме, че ще си остане така.
Денят помрачня. От запад долетяха облаци и се скупчиха над върха на хълма. При едно от отиванията си да изсипе кофата Грант видя слънцето, спуснало се ниско между облаците и небето, застинало в яростна пурпурна бъркотия. Следващия път, когато излезе, вече беше залязло. Нощта се спусна, но мазето остана осветено от постоянната сумрачна светлина на газените лампи. Изкопът срещу стената вече беше дълбок почти шейсет сантиметра: когато Грант се спускаше долу, другите трима му приличаха на джуджета, които се трудят в недрата на земята.
Работата стана по-бавна. Бяха разкрили горния слой на основи и се спуснаха до по-ниско равнище — широки плочи, поставяни без хоросан. Сега почвата стана по-твърда, смесица от пръст и отломки. Трябваше да ги вадят парче по парче. Скоро ръцете им се ожулиха, ноктите им се начупиха и мускулите започнаха да ги болят.
В девет спряха да вечерят. Седнаха в двора и леко треперейки в хладния въздух, похапнаха хляб и сирене, които хотелиерът им беше дал сутринта. На небето нямаше звезди.
— Докъде стигнахме? — полюбопитства Грант.
— Големите изсечени камъни са много стари. — Марина беше наметната със сакото на Рийд, но очите й бяха безжизнени. — Трябва да сме близо.
— Ако изобщо има нещо за намиране — приземи ги Рийд. По-раншното му въодушевление беше изчезнало, смазано от умората. — Може да се намира в друга част на храма, а може и изобщо да не е тук.
— Има само един начин да разберем. — Грант изпи последната глътка вода и стана. — Аз ще копая.
Усилията му продължиха твърде кратко. Беше копал само четвърт час, когато след поредния удар удари на камък. Клекна в изкопа и с ръце се опита да освободи краищата на скалния блок, до който беше стигнал. Ала не напипваше друго, освен камък. С ръце и с помощта на правата лопата той почисти парчето непокътната скала, което се простираше от единия до другия край на изкопа.
Марина откачи единия от фенерите и го спусна в трапа.
— Основа — изруга тя под нос. — Това трябва да е бил подът на първоначалния храм. Виждате ли следите от длетата, където са го подравнявали?
— Е, поне не се налага да копаем по-дълбоко. — Грант хвърли на земята лопатата и потърка покритите си с мехури ръце. — Вече е твърде тъмно, за да се спускаме сега по хълма. Ще се върнем утре заран.
Събра инструментите и ги подаде на Рийд, който беше останал отвън. Марина не им обръщаше внимание. Тя стоеше в изкопа, потънала до кръста, и оглеждаше стената от издялани камъни, от време на време сваляше залепналата пръст с малка четка. Когато Грант подаде и последните инструменти, той се обърна. Марина беше клекнала пред камъка с лице на сантиметри от него и проследяваше нещо с пръста си. Порази го обаче нейното лице. То сияеше от яростно съсредоточаване, а черните й очи бяха разширени от страхопочитание. Умората на Грант изчезна на мига, той прекоси ниското помещение и скочи при нея в изкопа. Тя нищо не каза, а сграбчи ръката му и я притисна в стената. Кожата й беше топла върху неговата, а скалата под дланта му — студена. Тя плъзна ръката му по камъка с бавно вълнообразно движение.
— Усещаш ли?
Да, усещаше го. Извита черта от малки бразди, изсечени в скалата. Вдигна ръка и се взря отблизо. Изминалите три хиляди години я бяха изтрили почти напълно, беше останала само отсянка, но дланта му беше подсказала какво да търси. Отново плъзна пръсти по рисунъка. Лунен сърп, завъртян настрани. Чифт бичи рога.
— Трябва да го извадим! — Марина разтвори джобното си ножче и се помъчи да вкара острието в тънката като косъм цепнатина по краищата на плочата.
— Сигурно тежи около тон — отбеляза Грант със съмнение в гласа. Камъкът беше широк около метър, висок трийсетина сантиметра и вероятно също толкова дълбок. — Ще ни е нужен динамит, за да го изкараме.