— Микенците не са разполагали с динамит. — Марина продължи да опитва с ножа.
Притеснен, че острието може да се строши, Грант излезе от изкопа. Мюър пъхна глава в отвора на църковния под.
— Ей, тук ли смятате да прекарате нощта?
— Марина мисли…
Грант се обърна, когато силен трясък изпълни мазето. Марина стоеше в изкопа, стиснала своето джобно ножче, и дори на светлината от газената лампа той видя, че лицето й е бледо като платно. Каменен блок лежеше в краката й, строшен от удара в скалната основа. Над него в каменната стена беше зейнала черна паст.
— Беше каменна… — Марина трепереше, защото на косъм беше успяла да се запази от падащия блок. — … врата.
— Някой явно е забравил да смаже пантите.
Грант скочи отново в изкопа. Отворът на вратата имаше същите размери като разбилия се каменен блок, който го беше крил, и човек трябваше да се наведе, за да мине. Протегна ръка и опипа вътрешността.
— Разширява се, когато минеш през вратата. Не много, само колкото да ти даде възможност да се завъртиш.
Той взе фенера от края на изкопа и го пъхна в стенния отвор. Пламъкът огря гладко изсечени каменни стени, но отвъд цареше мрак.
— Да видим какво има вътре.
11.
Влизането беше все едно се напъхваш в пощенска кутия. Грант и преди се беше оказвал на разни тесни места, например докато търсеше диаманти в Родезия през трийсетте години, но никога не му се беше случвало нещо подобно. Той наведе глава, глътна си корема и започна да се извива и гърчи като червей, за да мине през каменната уста, а Рийд и Марина го бутаха отзад. Изведнъж премина и се просна по корем, дишайки тежко. Нещо докосна глезена му, който още стърчеше навън в мазето.
— Вързах въже за глезена ти — прозвуча гласът на Марина, плашещо далечен, — ако откриеш нещо, дръпни два пъти. Ако заседнеш, дръпни три пъти и ние ще те издърпаме.
Грант не си направи труда да отговори. Намираше се в тунел, по-висок от входа, но не и по-широк. Ако застане на колене, гърбът му щеше да опира в тавана. Не се виждаха камъни и тухли — навярно беше изсечен в самата скала.
Поне няма опасност да се срути, утеши се сам.
Грант запълзя напред. Тунелът не беше толкова висок, че да държи лампата вдигната. Трябваше да я бута пред себе си по земята и да пълзи след нея. Въздухът беше тежък. Със сигурност никой не го беше вдишвал в продължение на три хиляди години. По-тревожен беше киселият лъх на газ, който усети. Винаги когато ти трябва канарче, няма откъде да намериш, помисли си той.
Продължи да пълзи. Единствените звуци бяха подрънкването на лампата, когато я преместваше напред, и шумоленето на дрехите му, когато се търкаха в стените. Който и да беше прокопал този тунел, беше свършил отлична работа: никъде не се отклоняваше и проникваше право в сърцето на хълма. Опита се да си представи мъжете, които го бяха издълбали. Колко ли време им беше отнело с техните каменни чукове и бронзови длета?
— Къде сте се опитвали да стигнете? — запита той на глас. — Дали си е заслужавало?
Поклати глава. На светлината на лампата нещо проблясваше пред него. Изтласка се напред, бутна лампата пред себе си и едва успя да я хване, преди да е паднала. Пред него се простираше лъскавата повърхност на малък басейн с вода, изсечен в пода на скалата. Грант протегна ръка и вдигна лампата над водната повърхност. Водата беше чиста, светлината докосна скалистото дъно, което се спускаше на около метър. Щеше лесно да го прецапа, помисли си Грант. Но пък безсмислено, тъй като от другата страна тунелът и басейнът опираха в скалната повърхност.
Грант се вторачи в нея за няколко секунди, след това повдигна крак и опъна два пъти въжето. За миг се зачуди дали изобщо са усетили, но след малко далеч зад себе си чу шум — сумтенето и пъшкането на някой, който се опитваше да се промуши през вратата на тунела.
Докато чакаше, насочи вниманието си към езерото. Сигурно се пълнеше от някакъв подземен извор. Иначе не беше възможно да остане пълно с вода в продължение на толкова векове. Дали не е същият водоизточник, който захранваше чешмата в двора на черквата? Наведе се над водата колкото посмя — да, без съмнение имаше същата серниста миризма. А щом има път за водата да влиза…
Той спусна лампата, докато стъклото едва не докосна водата. Беше трудно да види от този ъгъл, но му се стори, че далечната стена не стига съвсем до дъното. Близо до основата сякаш се виждаха черните очертания на отвор.