— Значи сега не е тук. — Мъжът отвори барабана на револвера си и замени празната гилза с патрон от кесията на колана. — Избягал е тази сутрин и никой не знае къде е отишъл. Казаха ми да проверя тук.
Пембертън примижа, за да го види по-добре.
— Кой си ти?
— Грант — отвърна, но не подаде ръка да се здрависат.
— Джон Пембертън. Аз съм уредник тук.
— Това е добре за теб. — Грант прибра револвера в кобура и се наведе да вдигне шмайзера. Пребърка униформата на мъртвия германец и измъкна три резервни пълнителя, и за ужас на Пембертън, две ръчни гранати.
— Нали няма да ги използваш на това място?
— А защо не? — Грант закачи гранатите на колана си и преметна автомата през рамо. — Ако се притесняваш да не се надраска боята наоколо, бих казал, че си закъснял с няколко хиляди години. — Той тръгна обратно нагоре по стълбите. — Изчакай тук.
Устатата на Пембертън беше страшно пресъхнала.
— Къде отиваш?
— Да намеря краля на Гърция.
Пембертън зачака сгушен в сенките под извивките на стълбището. Шумът от стъпките на Грант бързо утихна и той остана заобиколен от тишина. Като внимаваше да не подрънква с катарамите, той отвори раницата и бръкна вътре. Слава богу, бележникът беше още там. Прокара пръсти по кожата и се запита какво, по дяволите, прави? Откъде се беше взел Грант? Щеше ли да се върне? Дори ако се отървеше от войниците в двореца, как щеше да избяга на останалите, нахлули на рояци из целия остров? Войната не беше чужда на Пембертън, но през последните двайсет години я беше възприемал приглушено под одеялото на археологията: следи от пожар по стените, назъбени и изкривени бронзови остриета, много рядко по някой скелет за снимане, етикетиране и излагане. Сега се намираше насред война и мисълта, че може да се превърне в находка за някой бъдещ археолог, не беше много приятна.
Съвсем наблизо се разнесоха викове, последвани от три бързи изстрела. Пембертън трепна. Мястото тук беше опасно, трябваше да си намери някое по-тъмно и отдалечено скривалище. Стъпвайки леко по широките стъпала, той се заспуска надолу към Колонната зала почти на пръсти.
Грант приклекна до труповете на двамата германски войници и вкара три нови патрона в своя „Уебли“. Това беше навик, който беше усвоил отдавна: когато имаш възможност, винаги презареждай. Беше изгубил броя на случаите, когато заредените наново куршуми бяха спасявали живота му.
Прибра уеблито в кобура и стисна шмайзера. Още двама, помисли си той. Цял ден, още откакто един паникьосан адютант дотича в квартирата му, ломотейки, че гръцкият крал е изчезнал, беше оглеждал долината от скритата наблюдателница. Беше видял пристигането на самолетите, бурята от десантчици, които се изливаха върху острова, и усещаше как гневът му нараства. Да го вадят от строя само защото някой политик идиот се е разтревожил за крал, чиито поданици дори не го искат? Беше видял Пембертън да излиза от вилата и взвода десантчици да каца в горния край на долината. Тогава напусна поста си и запълзя надолу до двореца. От Дирекцията за специални операции (СО) не го бяха изпратили тук да се пули на кралски особи. Задачата му беше да убива нацисти. И точно това възнамеряваше да направи.
Все така приведен, той се промъкна надолу по източния склон на двореца. Беше имал достатъчно време, за да го изучава отгоре, но сега, когато беше долу сред руините, беше невъзможно да съвмести видяното от високото с хаоса около него. Това място беше мечтата на снайпериста — толкова много укрития на толкова различни равнища, че човек не знаеше накъде да гледа.
— Търпение — каза си той полугласно. То никога не е било неговата сила. Имаше обаче още двама германци, които дебнеха из този лабиринт, и ако сбърка, ще се окаже лесна плячка. По-добре да…
Парче камък от стената до него се откъсна от удара на куршума в нея. Не беше видял откъде дойде изстрелът. Инстинктивно сграбчи шмайзера с намерението да пусне дълъг откос. Цевта изплю два куршума, после стрелбата секна. Засечка. Смъкна оръжието от рамото си и го запрати настрана, докато се хвърляше надясно на земята, защото още няколко куршума профучаха над главата му. Копелето е над мен. Без да се изправя, той се претърколи в плиткия окоп, който някога е бил царски коридор. В края му видя тъмно помещение — мазе, вкопано в хълма. Ако успее да стигне дотам, поне щеше да има покрив над главата, който да го пази. Кръвта блъскаше в слепоочията му. Чуваше как германските войници бързат подире му. Зарязвайки предпазливостта, той се втурна през вратата точно когато друг откос го последва. Беше влязъл в дълго, тясно помещение с поредица ниши, отворени от едната страна подобно на отделенията в обор. Ниски стени ги отделяха и всяко от тях бе заето от голяма глинена урна, която беше по-висока от Грант. За миг си помисли дали да не пропълзи в някоя от тях, за да се скрие, но после отхвърли идеята.