Звуците от триене в тунела зад него, които се усилваха от известно време, спряха. Една ръка стисна крака му и той изви глава назад. Черни очи го гледаха от полунощния мрак зад гърба му.
— Ето ни нас. Тезей и Ариадна в лабиринта.
— Да се надяваме, че няма Минотавър.
Грант се изви настрана и се притисна в стената, така че Марина да може да погледне покрай него. Очите й се ококориха.
— И какво ще правим сега?
— Не мисля, че са изсекли тунела чак до тук само защото са били жадни. Развържи ми обувките. — Грант посочи към зеещата сянка в подножието на скалата, макар че Марина не можеше да я види. — Там има отвор. Ще отида да проверя къде води.
Тя развърза високите му обувки и ги свали, но остави въжето около глезена.
— Бъди внимателен. — Гласът й беше тъничък и глух в мрака.
Грант се изтегли и се плъзна с лицето напред във водата. Тя беше изненадващо топла, почти като гореща вана. Той се потопи в нея, наслаждавайки се на рядкото усещане за простор. Дори можеше да се завърти, за да погледне към Марина. Тя беше изпълзяла до ръба на езерцето и за секунда лицата им почти се докоснаха.
— Дай ми две минути, а след това тегли с все сили.
Водата се затвори над главата му като ковчег. Той се гмурна към дъното, загребвайки с ръце, докато не напипа отвора в скалното подножие. Изглежда беше със същите размери като горния тунел — достатъчно широк, за да се движиш напред и твърде тесен, за да се обърнеш. Той ритна с крака, за да влезе, и си удари коляното в скалистото дъно. Минералите във водата залютяха на очите му, така че ги затвори. Така или иначе нямаше какво да гледа. Единственото, което можеше да прави, бе да притиска длани в стените на тунела, изгладени от вековното въздействие на водата, и да рита с крака.
Две минути. Колко беше дълъг тунелът? В място без светлина, без звуци, без горе и долу, как може човек да измерва времето? Грант не знаеше от колко време е тук, нито колко далече е стигнал. Имаше ли значение, когато си в неведение колко далече трябва да стигнеш? В началото се опитваше да брои колко пъти е ритнал с крака, обаче скоро обърка бройката. Бавна болка пропълзя в белите му дробове и движенията му изгубиха сила. Скоро щеше да се наложи да се връща. Две минути!
Тунелът се разшири. Стените му изчезнаха от обхвата на ръцете и последната връзка на Грант с твърдия свят изчезна. Беше провесен в пространството — безтегловен, безчувствен, безвременен. Забрави всичко и се превърна в нищо. Беше сам с боговете — малка рибка, извиваща се напред, тласкана от съдба, която не можеше да разбере.
Болка прониза темето му. Явно беше изплувал, защото си удари главата в скалистия таван. Сега дробовете му пареха. Той отвори уста, но успя да поеме само глътка вода. Тук нямаше въздушни джобове. Изобщо имаше ли достатъчно кислород в дробовете, за да се върне обратно?
Отвори очи и се ококори въпреки пронизващата болка. Пред него водата сякаш блещукаше със златиста светлина — най-топлата и златиста светлина, която някога беше виждал. Изпита желание да бъде близо до нея. Знаеше, че ако успее да стигне дотам, всичко щеше да бъде наред. Болката изчезна, тялото му се отпусна. Той ритна отново, сякаш насън. Златистата светлина сега беше по-близо, заобикаляше го от всички страни, и той се издигаше, издигаше…
Главата му изскочи на повърхността с плисък и зяпна облекчено. Болката се отдръпна, но този път, когато отвори уста, усети вкуса на въздуха. Пое си дъх и затвори очи, за да ги предпази от водата, която падаше върху лицето му. Едва когато белите му дробове бяха задоволени, когато вече нямаше чувството, че ще се пръснат на парчета, изтри очи и ги отвори.
Светлината едва не изгори гледците му, топъл лъх го облиза по лицето. Той запляска назад в ужас, когато пред него заиграха пламъци, а водните капки се превърнаха в пара. Затвори парещите го очи, а след това ги отвори съвсем малко. Беше излязъл в басейна на друго скално помещение, но вместо със скала, това беше запушено с огнена стена. Грант зина от удивление. Пламъците сякаш излизаха от самата скала, а стените около тях бяха черни от сажди, налепени като разтопен восък. Грант зарита във водата и протегна пръсти, докато не напипа дъното. Не беше много дълбоко. Все още се възхищаваше на огъня, когато едно дръпване за крака го извади от равновесие. Марина. Зарита и замаха диво, опитвайки се да намери опора в стените. Марина беше силна, тя дърпаше здраво, почти отчаяно. Единствено му оставаше да продължи да се бори, за да не бъде изтеглен обратно в тунела. Имаше чувството, че тя ще му откъсне крака. Опита се да избута клупа, но беше прекалено стегнат, а нямаше как да го стигне с ръце, без да изгуби опората си. Можеше само да се държи и да се моли.