Въжето омекна. Грант го дръпна нарочно два пъти с крак, изчака няколко секунди и го дръпна още два пъти. След няколко секунди усети две дърпания в отговор. Въжето отново се опъна, след това започна да потрепва, докато Марина се набираше ръка след ръка по него. Грант се подпря на стената, за да действа като противотежест. Тя се приближаваше все повече, после една ръка се впи в бедрото му, пусна го и тя изскочи на повърхността като делфин. Грант протегна ръка, за да я задържи настрана от огъня.
Тя изтръска водата от главата си и прибра назад косата, която беше полепнала по лицето й.
— Внимавай — предупреди я Грант, — отвори бавно очи.
Тя направо ахна. Звукът се понесе из помещението.
— Какво е това?
— Газов отдушник. — Сега, когато му беше останало време да помисли, Грант си спомни как една вечер край лагерния огън близо до Замбези си бъбреха с геолозите на диамантената компания. „Метанът излиза през дупки в скалите и спонтанно се запалва. Никой не знае как точно става. Очевидно…“ Той свали ризата си и я омота на хлабав вързоп. С бързо движение разсече водата и натисна мократа тъкан върху пламъците. Със съскане и стълб от пара пещерата потъна в мрак.
Грант отстъпи рязко назад, дърпайки ризата от отвора, и се блъсна в Марина. Тя изпищя и го прегърна изотзад, обгръщайки голите му гърди. Зърната й се притиснаха в гърба му, а подгизналата й блуза не представляваше особена преграда между телата им. Но точно в този миг нямаше време да го оцени. Пламъците избухнаха отново, неподвижни и постоянни като в газовите камини на градските всекидневни.
Точно както бяха казали: „Винаги се самозапалва“, възхити се той.
— Опасно ли е?
— Не бива да закриваш отвора твърде продължително време, за да не се събере много метан. — Обяснението обаче предизвика друго хрумване. — Щом гори, трябва да получава кислород отнякъде. Водата запушва пътя, по който дойдохме. Значи трябва да има нещо зад огъня.
С едва доловима неохота той се откъсна от прегръдката на Марина, пристъпи напред и отново задуши пламъка с ризата. В мрака зад гърба му се чу плисък, след това блесна искра. Нова светлина изпълни пещерата, когато Марина вдигна високо запалката си. На нейното пламъче видяха тъмен тунел, който започваше в далечния край на газовия отдушник.
Грант измъкна въжето от глезена си и го подаде на Марина.
— Чакай тук.
Тя поклати глава.
— Няма да влизаш там сам.
Нямаха време. Миризмата на метан вече започваше да изпълва пещерата и ако се подпалеше от пламъка на запалката, щяха да бъдат буквално изпечени.
— Трябва. Не можем да оставим отдушника запушен, така че някой трябва да го изгаси, ако се върна. — После се поправи: — Когато се върна.
Грант се измъкна от водата, като много внимаваше да не размести ризата, и се хвърли напред. Секунда по-късно усети горещината с ходилата си, когато Марина дръпна ризата. Сега виждаше прохода. Беше нисък и тесен както досегашните, но този път въздухът беше по-свеж. По лицето си усещаше лъха на ветрец, който не можеше да се сбърка. Продължи напред още по-бързо, изпълзявайки през сянката, която хвърляше пламтящият зад гърба му огън.
Тунелът завършваше при друга скална стена, но този път нямаше басейн в основата й. Грант се огледа наоколо. Светлината от газовия отдушник едва достигаше толкова навътре в прохода, но все пак успяваше да разреди сумрака. Когато очите му свикнаха с него, стори му се, че различава неясна светлина, която подобно на ореол се рееше над главата му. Протегна ръка нагоре, но нищо не усети, освен хладния лъх на вятъра.
Опипа за ръб на дупката над главата му. Черният базалт беше изгладен и полиран до блясък, който не беше изчезнал през изминалите триста столетия мрак. Беше почти съвършен кръг, но изглеждаше ужасно тесен. По-тесен дори от цепнатината, през която едва се промъкна, за да влезе в тунела.
Няма друг път, каза си той. Откопча колана и си свали панталоните. Ако искаше да мине, всеки милиметър по-малко щеше да е важен. Глътна корема си и се премести така, че да застане точно под отвора. Вдигна ръце над главата и ги притисна като гмурец, който се готви да скочи. След това се изправи.
Камъкът беше тесен като клуп. Грант се заизвива и загърчи, промъквайки се милиметър след мъчителен милиметър. Скалата не се оказа толкова съвършено гладка, както си беше помислил. Всяка малка неравност се превръщаше в остър бръснач за голата му кожа. Стисна зъби да сподави болката. Кръвта поне смазваше малко ръба на дупката. Раменете му преминаха, след това гръдният кош, макар да му се струваше, че някой е изстискал въздуха от дробовете му. Сега можеше да използва ръцете и краката си. Бяха му нужни всички сили, за да прекара хълбоците си през тесния отвор. Дали щяха да минат? Можеше да остане в капан, неспособен да помръдне нагоре или надолу, докато плътта му изгние и падне от костите, и отворът най-сетне пусне скелета му.