— По-добре върви с Рийд — обърна Мюър глава. — Атина сигурно гъмжи от комуняги. Не искам нашият професор да попадне в чужди ръце. И си купи костюм, защото си заприличал на плашило.
Грант не обърна внимание на обидата.
— Наистина ли смяташ, че е на прага? Да разчете линейно Б?
Мюър стрелна Грант с хитроват поглед и грижливо претегли отговора си.
— Той поработи за нас в областта на дешифрирането по време на войната. Между другото, това е поверително. Може и да изглежда като излязъл от оперетата „Гилбърт и Съливан“, но е страшно умен, мамка му. Дешифрира унгарския дипломатически код точно за три дни.
— Сложен шифър ли беше?
Мюър се изсмя ехидно.
— Пет пари не давам, защото важното е, че той не знае унгарски.
Грант настигна Марина и Рийд пред хотела и заедно се качиха на трамвая за центъра на Атина. Марина беше сменила армейските панталони и блуза с проста вталена синя рокля. Седеше целомъдрено с притиснати едно в друго колене, стиснала дамската си чанта в скута — просто още едно младо момиче, което слиза в центъра, за да позяпа магазините или да иде на кино. Рийд гледаше през прозореца прелитащите градски картини. Изпревари ги открит камион, пълен с войници. Жени с мрачни лица дърпаха децата си по-далеч от бордюра на тротоара. В останалата част от Европа войната може и да беше свършила, но в Гърция продължаваше да тлее диващината на гражданската война.
— Кой е бил Шлиман? — попита Грант, сетил се за нещо, казано от Рийд.
Професорът изненадано го погледна.
— Шлиман? Археолог. Дори може да се каже най-великият археолог. Фактически той е измислил тази наука, създавал я в движение.
Марина направи гримаса.
— Това не е единственото, което е измислил.
— Мисля, че Марина намеква за неговия ентусиазъм. Както казах, Шлиман е вярвал напълно на Омир. Бил е романтик, но също така и дарен с неизчерпаемо въображение. Вярно е, че понякога е позволявал на своите предубеждения и на усета си за драматичност да диктуват представянето на онова, което е открил.
— Носели са се слухове, че половината от съкровищата, които е открил, преди това е заровил сам.
Рийд махна презрително с ръка.
— Глупости. Не е заровил циклопските стени на Троя или Лъвската порта в Микена. Може и да не одобряваш неговите методи или да оспорваш интерпретацията му, но не можеш да отречеш постигнатото от него. Той спаси Троянската война от митологичното измерение и я върна в действителния свят.
Грант го гледаше вторачено.
— Но щом Шлиман е доказал, че тези истории са истински, защо ти продължаваш да настояваш, че са приказки?
Рийд се усмихна смутено.
— Моята вяра не е толкова силна като тази на Шлиман. Или по-скоро аз бях еретик. — Погледът му стана отнесен. — Видях го веднъж. Бях на десет. Изнесе публична лекция в Кралското географско дружество. Баща ми ме заведе. Отидохме с влака и на гара Падингтън ми купи лимонов сладолед. Странно е какви неща си спомня човек. Както и да е. Шлиман ми направи изключително впечатление. Облечен в своя германски редингот и с немския си акцент ми приличаше на съчетание между капитан Немо и Поразяващата ръка. Единият час отлетя като сън, като неделен следобед, когато прелистваш любимите си книги и препрочиташ всички най-вълнуващи места. С тази разлика, че този път всичко беше истина. Тази вечер реших, че искам да бъда като Шлиман.
— И какво се случи? — полюбопитства Грант.
— Пораснах. — Тъжна въздишка. — Заминах за Оксфорд и заседнах там. Стори ми се най-доброто място за млад човек, изпитващ страстно увлечение по класиците. Но то постепенно изсмука страстта от мен. Не можеш да прекараш цял живот в наслаждение на вълшебната топлина, която извличаш от Омир. Трябва да изследваш, анализираш, обясняваш. И колкото повече се вторачваш, толкова повече се отдалечаваш. Първият прилив на чувството се разтрошава на крайно рационални елементи, които от своя страна се строшават отново и отново. Все едно да направиш дисекция на семейното куче, за да разбереш защо толкова го обичаш. Когато свършиш, него вече го няма. — Рийд избърса челото си с носна кърпа. Трамваят беше пълен и от горещината по челото му бяха избили капчици пот. — Между другото, дори с всичко намерено от Шлиман, все още е сериозна стъпка да твърдиш заради няколко порутени крепости по хълмовете, че Омир е бил прав. Ние сме професионални скептици. Ако вярваш, предпочиташ да го държиш в тайна като нещо позорно. С времето вярата се превръща в неудобство, а по-късно в смешка. Накрая вече не си спомняш какво точно си виждал в нея.