— Ти обаче промени мнението си.
— В пещерата. Като видях всички онези изсечени сцени, точно както Омир ги е описал… — Рийд поклати удивено глава. — Спомних си какво ме вдъхнови онази вечер в Кенсингтън. Не беше поезията — тя дойде по-късно. Не бяха дори историите, въпреки тяхното реално съществуване. Беше вероятността, надеждата, че заровено под цялата наука и легендите, може да има нещо действително. Нещо истинско. — Той се усмихна свенливо. — Започнах отново да вярвам. Като Шлиман или Евънс. Като стана дума за него…
Той скочи на крака и дръпна въженцето на звънеца. Трамваят постепенно спря. Грант също стана, но Марина не помръдна.
— Това не е моята спирка. Ще се видим в хотела.
— Бъди внимателна.
Марина повдигна малко дамската си чанта. Тя изглеждаше изненадващо тежка — явно вътре имаше нещо повече от обичайните червило и пудра.
— Мога сама да се грижа за себе си.
Рийд и Грант слязоха и се озоваха пред вратите на голяма бяла сграда в неокласически стил, разположена далеч от улицата в огромен парцел и оградена с висока каменна стена. На бронзовата плочка на единия от стълбовете на вратата пишеше: „Британско училище в Атина“.
— Мястото изглежда твърде заспало. Със същия успех можеха да окачат „Не ме безпокойте“.
— Да, вероятно по-голямата част от преподавателите са си заминали за великденската ваканция, но ако имам късмет… — Рийд въодушевено задърпа шнура на звънеца, докато от сградата не се показа млада жена в сива жарсена рокля.
Тя ги огледа подозрително — Рийд в неговия старомоден костюм, а Грант с високи обувки и навити ръкави на ризата. Името на професора обаче подейства като вълшебна дума. Звукът от произнасянето му отнесе цялата й враждебност и тя застина в нещо като нямо обожание. Пусна ги през вратата и ги поведе нагоре по едно малко възвишение, през градина с маслинови дървета, борове, кипариси, олеандри до хладното с висок таван фоайе.
— Съжалявам, но директора днес го няма, иначе щеше да дойде лично да ви посрещне. Щеше много да се зарадва на вашето посещение, професор Рийд. Моля, бихте ли се подписали в книгата за почетни гости? — Тя я плъзна по масата и му подаде писалка.
Рийд се разписа артистично и предаде писалката на Грант.
— Всички посетители ли трябва да се разписват? — попита Грант, който драсна нещо нечетливо под името на Рийд. Една малка хитрина за всеки случай, която се беше превърнала в навик.
— Разбира се. Дори нашите най-високоуважавани гости. — Тя погледна Рийд извинително.
— Нали нямате нищо против, ако хвърля едно око? — Грант запрелиства книгата назад. Тя приличаше на артефакт по свое собствено право, една реликва от миналото, която е изтърсена от прахта и върната отново на рафта. Страница след страница, пълни с имена и дати, чието подреждане в редове не даваше представа за капризите на променливото време, което ги разделяше. Понякога имаше дузина и повече на една и съща дата, после, но само веднъж, нещо съвсем различно: две спретнати черти, пресичащи страницата като рана, които разделяха април 1941 от януари 1945. Цели четири години, помисли си Грант. Четири години, през които светът беше направил всичко възможно, за да се разкъса сам. И всичко това в празното пространство между две самотни успоредни черти.
На страницата преди този водораздел Грант намери онова, което търсеше. Той обърна книгата така, че да може и Рийд да види.
— Пембертън е бил тук на 21 март 1941.
— Познавали сте Джон Пембертън?
— Срещал съм го само веднъж. По това време тук ли бяхте?
Тя поклати глава.
— Повечето от служителите, както и аз, дойдохме след края на войната.
Грант помисли малко.
— Доколкото знам, това училище е финансирало разкопките на Пембертън на Крит. Дали са запазени документите за неговите разноски?
Момичето изглеждаше объркано от молбата. То погледна несигурно Рийд, който кимна успокоително.
— Мога да проверя, но това ще отнеме малко време. Ако архивът е запазен, вероятно е в мазето.
— Ще ви чакаме в библиотеката.
Грант никога не си беше падал много по библиотеки, но Рийд се чувстваше като риба във вода. Докато Грант седеше до прозореца и прелистваше един брой на „Таймс“ отпреди три седмици, Рийд се носеше между стелажите, вадеше книги и ги трупаше на масичката за четене като птица, която си вие гнездо. Грант хвърли поглед на златистите букви по техните гръбчета: „От баски до минойски“; „Дири в критските писмена“; „Дворецът на Минос“ — от А. И. Евънс в четири тежки тома, от които масата се беше огънала, и сърцето на Грант се сви. Съдържаха повече страници, отколкото човек можеше да прочете за цяла година.