— Ти наистина ли ще прочетеш всичко това?
Главата на Рийд изникна иззад един особено заплашителен на вид том.
— Може би. От петдесет години хората се опитват да разгадаят тази загадка. В някои отношения тя кара „Ултра“ да прилича на кръстословица в жълт вестник.
— „Ултра“?
Рийд се изчерви до корените на косата. Мърморейки нещо за Мюър, той се скри зад сигурното укрепление от книги. Грант отново заби нос във вестника.
Почукването на вратата му предостави добре дошла възможност да се разсее. Беше момичето, което носеше две картонени папки, завързани с връв. Тя ги остави на масата пред Грант. Нежна миризма на розова вода и лилии лъхна от нея, когато се приближи до него.
— Това са сметките за Кносос от последните месеци на 1941, преди служителите да бъдат евакуирани. Нещо специално ли ви интересува?
— Интересувам се дали Пембертън е купил нещо по време на последното си идване в Атина.
Тя седна до него и започна да разгръща счетоводната книга. От другата страна на читателската маса Рийд си тананикаше и гризеше задния край на молива.
— За този период няма кой знае какво — обясни момичето. — Сезонът за разкопките още не е започнал. — Тя го стрелна с кос поглед, защото не беше сигурна доколко е запознат с археологията. — Честно казано, нямам представа защо е продължавал да стои в Крит.
Ако знаеше, направо щеше да се шашнеш, помисли си Грант, но иначе се ограничи с уклончиво мърморене.
— Ето тук има вписване — каза тя, а ръкавът на роклята й се отърка в дланта му, докато задържеше страницата отворена. — На 21 март петдесет британски лири. Единственото обяснение е „Покупка на музеен експонат“. Подписано е от директора.
— Пише ли откъде го е закупил?
Тя развърза втората папка и извади снопчета билети, купони, заявки и фактури.
— Нещата са малко разбъркани. Заради идването на германците не са имали време да ги подредят. — Започна да разстила документите един по един като крупие. Въпреки малко старомодното й излъчване ноктите й бяха лакирани в яркочервено. — Не, не, не… а това какво е?
Тя сложи най-отгоре на купа документи омачкано парче кремава хартия. Фактурата беше написана на английски и гръцки с гъсто синьо мастило: „Късномикенска глинена плочка (част от нея отчупена), произход неясен. Петдесет английски лири“. Горната част на листа беше украсена с пищни кръгове, а под тях бе отпечатано: „Елиас Молхо, търговия с редки антикварни предмети“.
— Не го е купил от битпазар. — Грант държеше листа с два пръста. — Знаете ли адреса на антикваря?
Грант остави Рийд зад неговата барикада от книги и взе автобуса за центъра. Не разполагаше с карта, но беше прекарал достатъчно време в Гърция, за да успее да си присвои местния обичай, и питаше на всяка будка за вестници или павилион. Постепенно отговорите, които получаваше, се промениха от случайно разпознаване в истинско знание — някакъв вид човешки ехолот. Скоро попадна в тиха, леко разнебитена уличка, по протежение на която се редяха магазини, виждали и по-добри времена. Много от сградите още бяха осеяни с дупки от куршуми, макар че Грант не можеше да каже дали са комунистически или фашистки, от местен или чуждестранен произход. Вероятно дори и атиняните му бяха изгубили края. Няколко деца ритаха топка край платан в долния край на улицата, а едно мършаво червеникавокафяво котенце гонеше опашката си на стълбите към вратата на неработеща фурна. Иначе беше пуста.
Грант намери адреса от фактурата. Номер двайсет и три. Там все още пишеше „Елиас Молхо, търговия с редки антични предмети“, но за него напомняха само избелелите букви на фирмата над вратата, която никой не си беше направил труда да поднови. Самото магазинче беше станало шивачница. Грант изстена.
Тогава чу бързото шляпане на боси крака. Обърна се и видя босоног мъж да тича по пустата улица към него. Две неща привлякоха вниманието му: първо, че беше бос, и второ, че носеше нещо, което приличаше на бутилка водка със стърчащ от гърлото й парцал. Грант протегна ръка за револвера си, но мъжът едва ли го беше забелязал, защото профуча край него и продължи нататък.