— Изглежда приятно място.
— За засада — подхвърли Грант кисело.
Ярката слънчева светлина и морският въздух не успяха да го измъкнат от лошото му настроение. Още от първия миг той изпита недоверие към Джексън и двата часа, прекарани в самолета, през които трябваше да слуша веселите баналности на американеца, не промениха с нищо това усещане.
— Можем да се справим — каза уверено Джексън, свали кожената раница от гърба си и измъкна от нея пистолет „Колт“. — Всъщност, какво очакваме да намерим там?
Грант вдигна рамене.
— „Микенски останки“, както пише в молбата за разрешително на Белциг. Рийд смята, че търсим двореца на Одисей.
— Одисей? Неговият дворец е бил на Итака. — Той забеляза изненадата на Грант. — Какво? Не си ли чел „Одисея“ в гимназията?
— Не.
— Велика книга. Но щом професорът казва така, значи може и да е вярно. Той е истински Айнщайн, нали?
Грант пусна тънка усмивчица.
— Предполагам, че може и така да се каже.
Намериха пътека, която водеше през блатистата земя недалеч от брега, и поеха по нея. Почвата започна да става твърда и взе да се издига към долината, която отделяше хълма от планинската верига в западна посока. На мястото, където пътеката се разделяше, двамата тръгнаха наляво и постепенно започнаха да се изкачват по серпантините на един ставащ все по-стръмен склон, докато не излязоха на обраслия с гора връх. Когато погледна назад, Грант видя хидроплана на брега, който блестеше като огледало на слънцето, в обятията на залива.
Двамата се разделиха, пробивайки си път между дърветата. Въздухът беше топъл дори тук в сенките, но Грант беше нащрек. Макар че би трябвало да оглежда земята за следи от скорошни разкопки, той продължи да се озърта наоколо. Скрит от погледа му, Джексън тропаше и трошеше клоните като глиган. Беше невъзможно да чуе нещо, а това допълнително го изнервяше.
Ето ти на̀. Дърветата едва не я скриха, но вляво от него му се привидя нещо като боядисана стена. Той забрави страховете си и се заспуска по склона към нея. Дърветата оредяха и Грант излезе на малка полянка. Тя приличаше на огромна къртичина: навсякъде имаше струпани купчини пръст с вид на недокосвани от години. Бурени и диви цветя покриваха техните страни. Дори от върха на едната беше покарало дръвче. В края на полянката се издигаше крива колиба, а вратата й висеше на пантите.
— Ехо, насам, насам. — Гласът му прозвуча неприятно силно сред дърветата, които приглушаваха шумовете. Зачуди се кой ли друг може да го чуе. Всъщност това едва ли има значение, помисли си той. Вече са чули Джексън.
Американецът изскочи като слепец на полянката, като пътьом строши три ниски клона. Изглежда и той се чувстваше несигурен, защото, когато изскочи на открито, Грант го видя да пъха колта си в джоба на панталона, който се изду застрашително.
Джексън надникна в изоставената колиба.
— Май някой ни е изпреварил.
— Сигурно местните са разбили вратата, за да задигнат инструментите.
— Мамка им — поклати Джексън глава, — не е чудно, че червените са толкова популярни тук.
— Те умират от глад — изтъкна Грант без заобикалки. — Не са имали храна от шест години, а сега се превръщат в международна футболна топка, която си запращат различните държави. Просто се опитват да оцелеят. Затова комунистите се справят толкова добре. Те са единствените, които им предлагат надежда.
Джексън го погледна смаяно.
— Ти да не си мръднал? Не можеш да говориш такива неща. След случилото се на Лемнос човек може да си помисли, че червените вече са ни стиснали за гърлото.
— Да, те със сигурност имат навика да се появяват изневиделица…
Той се обърна и револверът неочаквано се оказа в ръката му, но вече беше късно. От другата страна на полянката едно присвито око го гледаше през мерника на пушка.
Рийд и Марина седяха един срещу друг на дългата читателска маса в библиотеката, разделени от купчина книги. Разбъркани листове внасяха безредие на страната към Рийд: наполовина довършени координатни мрежи, списъци, диаграми, задраскани места — всичко напомняше на състезания по краснопис. От другата страна Марина се беше задоволила с една-единствена книга, бележник и подострен молив. За разлика от Рийд листът на нейния бележник беше почти празен.
Тя въздъхна по начин, който подканваше за питане. От другата страна на масата бялата чорлава коса остана наведена над работата си. Марина надраска яростно нещо на хартията.