— Какво се случи?
— През 1944 подуши накъде вървят работите и духна за Берлин. Може би е смятал, че неговият любим фюрер ще го спаси. Обаче се е излъгал. Вместо нас го пипнаха руснаците. Лондон казва, че за последен път е видян в един страшно претъпкан влак за Сибир.
— Как смяташ, дали е казал на руснаците за плочките?
— Ако са се сетили да го питат. Ала като се имат предвид скорошните произшествия, вероятно са го направили. Затова ще съм ви благодарен, ако престанете да си играете на поезия и се съсредоточите върху превода на шибаната плочка.
Вторачи се гневно в Рийд, но това беше напразно усилие. През цялото време на неговия монолог професорът седеше втренчен в страницата пред него, сякаш хипнотизиран от нея. Сега премигна два пъти, усмихна се удивено, вдигна очи и попита:
— Моля? — След това замълча, взимайки мълчанието на Мюър за знак, че е задал въпрос. — Точно се чудех дали в тази библиотека имат „Христоматия“?
Грант стоеше вторачен в дулото на пушката и присвитото око зад мерника. Можеше да види само половин лице, почти изцяло покрито с рунтава гъста черна брада. С каскета, кадифените панталони и късото палто мъжът му напомни за лесничеите, които през детството му обикаляха земите на местното имение. Сега, както някога, отново го бяха хванали да бракониерства.
— Кои сте вие? — изръмжа мъжът на гръцки. След това повтори въпроса на немски със силен акцент: — Кои сте вие?
— Казвам се Грант. — С бавни движения и неслизаща от лицето му широка усмивка, той прибра револвера в кобура. Пушката следваше всяко негово движение. Продължи на гръцки: — Ние търсим… — Той замълча. Какво всъщност търсеха? Виждаше ясно, че всяка секунда забавяне караше мъжа да нервничи все повече. — Разкопките…
Нещо изшумоля между дърветата. Грант се напрегна — колко още имаше? С крайчеца на очите видя ръката на Джексън да се промъква към пистолета в джоба, но гъркът също го забеляза и цевта на пушката описа малък полукръг. Джексън отпусна ръка.
Шумът сред дърветата се усили. Нещо се движеше из шубраците. Грант се напрегна още повече.
С шумолене и пукот, съпроводени от грухтене, огромно прасе изскочи от шубраците, заклатушка се надолу по склона и зарови зурла в една от купчините пръст.
— Водя го да яде жълъди — обясни мъжът с пушката, сочейки прасето.
— Какво каза? — настоя Джексън. Ръката му продължаваше да е напрегната, сякаш някаква невидима сила я теглеше към джоба с колта.
— Обяснява, че си води прасето на паша. Всъщност прасетата — поправи се Грант, когато още четири свини изскочиха на полянката и започнаха да ровят по земята за вкуснотии.
— Хубави свине.
— Какво му каза?
— Казах, че има хубави прасета.
Гъркът свали пушката и кимна.
— Вярно, хубави са. Жълъдите правят месото им много сладко.
— Преди време един човек е идвал да прави разкопки тук. Германец. Тук ли работеше?
Свинепасът го погледна дяволито.
— Вие германци ли сте?
— Не, англичани.
— Елате. — Той облегна пушката на близкото дърво и бръкна в ленената торба, която висеше през рамото му. Извади самун и парче сирене, увито в кърпа. Откъсна комат хляб и го подаде на Грант.
— Благодаря. — Грант откачи манерката от колана си и предложи на мъжа да пийне.
Тримата седнаха на тревясала купчина пръст и загледаха как прасетата се хранят.
— Германецът…
— Белциг. Казваше се Белциг.
Пулсът на Грант се ускори. Той се опита да не го покаже.
— Познаваше ли го?
Отново подозрителен поглед.
— А, познаваше ли го?
— Не.
Грант претегли възможностите, които бяха открити пред него, и реши да рискува.
— Жалко, защото имаме нещо негово. Нещо, което е намерил тук.
Свинепасът вдигна жълъд и го запрати към най-близкото прасе, което започна въодушевено да го души.
— Огледай се — простря той ръка към полянката. — Толкова история е заровена под земята. Ние прекарахме цял живот в опити да я изкопаем, но настоящето винаги я зарива.
— Какво казва? — попита жално Джексън.