Първият куршум улучи Пембертън в рамото и го завъртя толкова яростно, че вторият изобщо го пропусна. Третият мина между плещите му и изскочи през гърдите. Той падна напред, после се претърколи по гръб. Черна мъгла се спусна пред очите му. Неясно виждаше как от долния край на стълбището към него идва ръмжащо чудовище. В странните смесени сенки на залата му се стори, че от безръбата каска, която носеше, са израснали рога.
Дори в агонията си Пембертън имаше само една мисъл: тефтера. Той се протегна за раницата, но нея я нямаше. Беше я изпуснал, когато първият куршум го блъсна в рамото. Взирайки се със замъглените си очи, я видя да лежи до колоната. Обърна се настрани и се протегна да я издърпа.
Тежък ботуш се стовари върху ръката му. Не почувства болката, но противният звук на трошащи се пръсти го накара да изкрещи силно. Чудовището се засмя, наслаждавайки се на мъките му.
— Това ли искаш? — Гласът беше груб и неясен, звучеше подигравателно.
Без да отмества шмайзера от Пембертън, чудовището се наведе, вдигна раницата и я провеси малко извън обхвата на ранения. Археологът размаха ръка, но не успя да я докосне. Сега дробовете му избухнаха от болка, всяко вдишване едва ли си заслужаваше мъките, а около него започна да се образува локва от кръв. Чудовището беше отворило раницата и извади фенерчето, джобното ножче, двете блокчета шоколад и накрая тефтера.
Пембертън изстена от отчаяние. Чудовището се изсмя — противен презрителен звук, който премина в неразбираемо сумтене, докато прелистваше страниците.
— Какво е това?
— Върви по дяволите.
На Пембертън му бяха нужни всичките сили, за да го каже, и това накара чудовището да изпадне в ярост. То отстъпи назад, запрати тефтера на пода и вдигна шмайзера като тояга. Пембертън нямаше сили дори да трепне. Зад гърба на чудовището съзря неясна сянка, която се движеше зад колоните към стълбите, подобна на трепкащо пламъче. Разбира се, тук вътре не бе горял огън от хиляди години.
Иззад колоната Грант не можеше да види германеца, но различаваше черната му сянка, извисяваща се над умиращия археолог. Забравяйки за пистолета, той измъкна ножа от ботуша и скочи от откритото стълбище. Пресече помещението с два подскока. Германецът започна да се обръща, но беше късно. Грант пъхна лявата си ръка под брадата му, повдигна я нагоре и заби острието до дръжката в гърлото. За секунда главата на мъжа остана наведена назад и той измуча от болка. Тогава Грант с рязко дръпване измъкна ножа. Кръв бликна от раната и го опръска по лицето, а германецът рухна на земята. Грант го избута с крак настрана и погледна надолу.
От пръв поглед му стана ясно, че Пембертън няма да излезе от това помещение жив. Бузите и устните му бяха побелели, тялото бе обезкървено. Но в него имаше още две капки живот. Той вдигна трепереща ръка и посочи нещо зад него. Устата му се заизвива в поредица от гримаси в опит да изкара насила няколко последни думи. Грант коленичи и доближи ухо до устните на археолога, докато очите му проследиха линията от протегнатата му ръка. Там в прахта лежеше отворено малко тефтерче с кафява обложка.
— Арх…
Пембертън замълча, защото блъвна кръв и започна да се задушава. Грант повдигна главата му и я облегна на своите гърди. Искаше да му каже да не говори, да запази силите си, но знаеше, че няма смисъл. Каквото и да искаше да каже старецът, нека го направи.
Ръцете му, внезапно придобили сила, се вкопчиха в яката на Грантовата риза. Очи без блясък се вторачиха в него.
— Арханес — прошепна той. — Къщата с кайсиевите дървета. Занеси й го.
Тогава ръцете омекнаха, очите се затвориха и Грант усети познатата кенефна воня на смъртта.
Той изнесе тялото на археолога навън и го положи в разкопаните основи на двореца, покривайки го с камъни, за да го предпази от лешояди. На един от камъните бе издълбан странен символ с три остриета, който напомняше на тризъбец, и той го използва за надгробен паметник. Взе каквото можа от мъртвите десантчици, презареди револвера и след това, също като героите от миналото, тръгна да търси битка.
1.
— Гняв. Първата дума, изписана някога в западната литература, залага основата на всичко, което следва.
Студентът вдигна глава от есето си, очевидно очаквайки някаква реакция. От другата страна светлосините очи гледаха спокойно над неговото рамо и изучаваха леденото петно, което замъгляваше прозореца. Въглищата съскаха и пукаха зад решетката на камината, но вероятността да се преборят със студа, обхванал цяла Англия от януари насам, не бе особено голяма. Още по-малко в изложените на течение средновековни помещения на Оксфордския университет, в чиито камъни неограничено се бяха просмукали студ и влага, трупани в продължение на петстотин години.