— Какво става?
Грант й предложи цигара, поднесе й огънче и я хвана под ръка.
— Ще ти обясня в колата.
— Каква кола?
Поведе я към вратата, усещайки втренчените погледи, които привличаха. Портиерът я отвори със замах и те се озоваха на стъпалата. На алеята за автомобили под една разлистена палма на жълтеникавата светлина на няколкото крушки проблясваше с черната си боя лимузина с дълго торпедо. Двигателят бръмчеше тихичко.
— Качвай се.
Колата беше „Мерцедес“. Освен шофьора вътре нямаше никого, а и той не продума, докато им помагаше да се качат в разкошното купе и затваряше вратата след тях. Когато Грант се облегна удобно, усети някаква бучка под рамото си. Обърна се. Малка дупчица приблизително с размерите на куршум 38-и калибър беше пробита в кожата и след това грижливо закърпена. Грант почука с пръст по кръпката.
— Май някой не се е насладил на пътуването.
Колата ги понесе нагоре по празния път, който се виеше край морския бряг. Грант беше предположил, че ще отидат в Атина, но шофьорът пренебрегваше всички отклонения и продължаваше направо. Постепенно пред тях, но твърде високо, се появиха светлини в нощта. В първия момент Грант реши, че трябва да са планински селца, но след това се досети, чувствайки се глупаво, че нощта го е излъгала. Бяха пристигнали в Пирея, пристанището на Атина, и светлинките като наниз перли в черното небе следваха очертанията на крановете и издигащите се високо корабни бордове. Грант се обърна към прозореца и ги загледа през затворените решетести порти и оградите с бодлива тел, докато прелитаха край тях. Имаше чувството, че го возят бързо из музей, а всеки кораб играеше ролята на експонат, окъпан от светлината на прожектори. Някои бяха тихи и призрачни, други кипяха от живот, докато хамалите като мравки ги освобождаваха от техния товар. Изписан на ръка плакат на гръцки и английски висеше на борда на един от товарните кораби: „САЩ хранят патриотичния гръцки народ“.
Излязоха от главния път и се понесоха из плетеница от задни улици и пасажи, всяка по-тясна от предходната, докато колата не спря. В първия момент Грант реши, че шофьорът е завил по погрешка и не може да мине, но в същия момент мъжът изскочи от колата и им отвори вратата. Грант има време само да зърне затворени с капаци прозорци и политически лозунги, надраскани по стените. След това шофьорът ги поведе надолу по влажна стълба. Метална решетка пазеше вратата, което явно беше необходимо, ако се съдеше по вдлъбнатините и драскотините по дървото. Един очукан знак над нея представяше фигура, обвита в черно, застанала в плавателен съд, наподобяващ кану. С премигващи неонови букви до нея беше изписано: „Χαρον“.
— Харон — преведе Марина, макар че Грант можеше и сам да го прочете на гръцки, — лодкарят към подземното царство.
Един свят от цигарен дим и музика се блъсна в Грант, когато отвори вратата. Димът беше толкова гъст, че можеше да го убие, масивен облак, който го стисна за дробовете, сякаш някой го беше ударил в слънчевия възел. Не се носеше или въртеше, а просто си висеше под конусите от светлина, които хвърляха ниско окачените лампи. Освен острия мирис на тютюн Грант усещаше и сладкия вкус на хашиш, а когато се огледа, видя на почти всяка маса в помещението заоблените шишета на наргилета.
Натъпкалите се около тях клиенти представяха всеки възможен слой на гръцкото общество: дами с палта от норка и перлени огърлици, други с руж по бузите и изкуствени диаманти; мъже във вечерни костюми, други в гащеризони, в опърпани някогашни униформи, по ризи и износени жилетки — всички скупчени около наргилетата, предавайки си заострения мундщук един на друг. Никой не обърна внимание на Грант и Марина.
На ниска сцена в предната част на помещението седеше петчленен, прегърбен над своите инструменти оркестър: цигулар, лютняр, барабанист, стиснал барабанчето под мишница, и още един с плосък инструмент, приличащ на цимбал, легнал на крака му като поднос. Единственият, който осъзнаваше наличието на публика, беше певецът с разкопчана черна риза, който се беше вторачил в микрофона с дълбоко хлътнали туберкулозни очи. Грант не можеше да разбере думите, но песента беше бърза и тъжна до невъзможност.
Келнер се появи до тях и ги поведе към задната част на помещението, където редица кръгли сепарета се гушеха покрай стената. Повечето от тях бяха натъпкани с толкова хора, колкото можеха да поберат кожените пейки, но едно близо до края беше почти празно. Вътре имаше само двама мъже: единият едър, набит, издут на всички нелицеприятни места; другият беше дребен и лек, сивата му коса бе сресана гладко назад, а мустаците — грижливо оформени. Макар и да изглеждаше незначителен край своя другар, по лицето и поведението му човек можеше да определи кой на кого се подчиняваше. С жест той покани Грант и Марина да седнат срещу тях.