— Господин Грант — протегна той дясната си ръка през масата; лявата криеше от погледите и тя почиваше на коляното му под масата, кожата на лицето му беше суха и восъчна, — аз съм Елиас Молхо.
17.
— Елиас Молхо. Търговец на редки антики. — Дим се виеше около езика на Грант, когато произнесе думите. — Мислех, че сте мъртъв.
Сивокосият се усмихна и разпери ръце.
— Аз съм… такъв, какъвто ме виждате.
— Чух, че нацистите ви били пипнали.
От неудоволствие устните на Молхо потрепнаха.
— Може би са ме пипнали, а може би ми е било удобно хората да мислят така. Толкова хора изчезнаха, че дори германците му изгубиха края. Аз предпочетох да изчезна при условия, които сам си избрах. — Той бръкна в джоба на панталона си и извади парче хартия. — Грант разпозна листчето от шивалнята, на което беше написал адреса на своя хотел в Атина. — Но защо вие, господин Грант, задавате въпроси за мен?
Преди да успее да отговори, келнерът се появи отново и постави две чаши уиски пред него и Марина, и си тръгна, без да остави касова бележка.
— От Америка — обясни Молхо. — Първата вноска от програмата на Труман за помощ.
Грант отпи внимателно. Беше изпил достатъчно некачествен алкохол в разни долнопробни барове от Кейптаун до Москва, за да различи оригинала веднага, щом го вкуси.
— С това ли търгувате? На черния пазар?
— Че да не би да има някакъв друг в Гърция? Сега всички наши пазари са черни. — Лицето на Молхо си остана спокойно и любезно, но очите му бяха корави. Той кимна към сцената, където едрогърда жена в сребриста рокля беше заела мястото зад микрофона. — Господин Грант, познавате ли нашата музика, наречена рембетико? Преди войната беше нещо екзотично. Музика на наркомани и крадци. Рембетико беше култ към меланхолията и само посветените в него разбираха истината за страданието. А сега се е превърнала в наша национална музика…
Той разклати напитката в чашата си. Едрият мъж до него не продума, но не сваляше поглед от певицата и потропваше с пръсти по масата в ритъма на песента.
— Търся един артефакт. Една минойска плочка. — Грант изстреля думите, като едва не заекна от бързане. Всичко от телефонното обаждане насам му се беше сторило подобно на сън и се страхуваше, че ще се събуди, преди да е успял да го досънува. — Точно преди да нахлуят германците, един английски археолог е дошъл във вашия магазин. Купил е глинена плочка, или по-точно половината от нея. С писмо от едната страна и рисунка от другата. Спомняте ли си я?
Молхо дръпна от сребърното си цигаре.
— Продавал съм много артефакти преди германците да затворят антиквариата ми.
— Но не и много такива. Тази плочка е уникална или поне е била, преди да я строшите на две. — Грант погледна Молхо в очите.
Гъркът кимна.
— Вижте, аз съм търговец. Каквото и да продавам — американско уиски, руски цигари, глинени късове, трябва да получа възможно най-добрата цена. За онова, което хората искат най-много, са готови и да платят повече. Ако клиентите ми поискат десет цигари, а не двайсет, или половин литър уиски, а не цял, или половин глинена плочка, а не цяла — готов съм да им продам нужното. Разбира се, има риск. Понякога вместо двойна печалба си създавам двойни трудности. — Молхо се облегна на кожената облегалка. — Господин Грант, трябва да ви кажа, че не сте първият човек, дошъл при мен да пита за плочката. Скоро след окупацията в магазина ми дойде един германец. Д-р Клаус Белциг. — Очите на гърка се присвиха. — Виждам, че сте чували това име?
— Не съм се срещал с него. Но вие сте му казали, че господин Пембертън е купил плочката.
— Д-р Белциг беше останал с погрешното впечатление, че плочката е била цяла. Аз не го разсеях. А и защо да го правя? Той ме попита какво е станало с плочката. Казах му, че съм я продал на един британски археолог от Крит. Дори му показах копие от фактурата.
— Затова Белциг поема за Крит. Пембертън обаче е вече мъртъв.
— Колко жалко за д-р Белциг. И може би добър късмет за господин Пембертън… Методите на д-р Белциг бяха… прословути. — Молхо извади лявата си ръка изпод масата.