Марина извика от ужас. Златно копче държеше белия маншет на ризата, но вътре нямаше ръка. Молхо вдигна малко ръкава, за да се види нещастното чуканче със заоблен връх и множество белези от шевове, подобни на пукнатини.
Дори Грант леко пребледня при гледката.
— Белциг ли направи това?
— Аз бях само някакъв си евреин… — Молхо се изсмя горчиво. — Каза ми, че съм извадил по-голям късмет от мъжа, който откраднал плочката от него. Той ми взе едната ръка, а аз му дадох едно име. Знаех, че Пембертън е англичанин. Нямах представа, че вече е мъртъв, но реших, че щом е англичанин, сигурно е напуснал Гърция и се намира в безопасност. Белциг никога нямаше да научи, че съм му дал само половин плочка, защото нямаше да успее да я намери.
— Боже мили!
— Може би Белциг ми направи услуга. И преди се носеха слухове сред евреите. Някой имал чичо в Германия или братовчед имал гадже във Варшава. Но никой всъщност не им вярваше — как може да повярваш подобно нещо? След срещата с Белциг видях на какво са способни нацистите и затова изчезнах.
Ръкопляскания отекнаха в задименото помещение, когато певицата завърши песента. Тя слезе от сцената, хлътна в едно от сепаретата и жадно засмука поднесения й мундщук на наргилето. Мястото й беше заето от слаб и кокетен мъж. Черната му коса беше пригладена назад и с малките си мустачки много приличаше на нацист. Грант се запита дали това не трябва да се разбира като ирония.
Певецът стоеше скован пред оркестъра. Бузукито започна първо, музикантът плъзна пръсти по струните и те лудо хукнаха по грифа.
Грант се наведе към Молхо.
— Какво стана с другата половина от плочката?
Търговецът издържа вторачения му поглед.
— Каква стойност притежава за вас тази информация? Бихте ли взели другата ми ръка?
Електрически вой проряза заведението, умълчавайки всички разговори и шумове. Горе на сцената певецът се беше вкопчил в микрофона като удавник. Тялото му се виеше около него; човек трудно би повярвал, че толкова слаб мъж може да изкара подобен звук. Воят започна да потреперва, после се изви до писък.
Лицето на Грант не трепна.
— Аз само питам. Но има и други хора, които я искат. Мъже като Белциг. Ако ви намерят…
Молхо допи чашата си.
— Господин Грант, нима се опитвате да ме уплашите?
— Не, само почтено ви предупреждавам.
— Вярвам ви, но нали разбирате, аз съм търговец. Ако някой дойде в моя магазин и поиска да купи нещо, например глинена плочка за сто драхми, аз се питам дали няма да склони да плати двеста. И дали няма друг човек, който ще е готов да плати триста. А вие? Не ви попитах защо я искате, тъй като съм добре възпитан. Но не смятам, че сте археолог като господин Пембертън или колекционер. Търсач на съкровища ли сте? От моите източници научих, че сте заедно с още двама англичани и един американец. Плюс прекрасната ви придружителка. Чудя се за кого ли работите?
Грант пусна тънка усмивка.
— Да, и аз се чудя понякога.
— Разбирам, вие не можете да бъдете откровен с мен. Затова и аз не мога да бъда откровен с вас. Нали разбирате? — Молхо се усмихна и се изправи.
Тежката категория до него също стана за всеки случай, да не би на Грант да му хрумне нещо глупаво.
— Ще обмисля вашата молба, господин Грант, и може би, когато реша колко струва, ще ви съобщя своята цена. Ако стане така, ще се свържа с вас в хотела.
Грант се наведе, но се сблъска с дебелата лапа на телохранителя, който я опря в гърдите му.
— Не се бавете прекалено дълго. Твърде много хора я търсят. И то опасни.
Молхо вдигна лявата си ръка и помаха на Грант и Марина за едно смразяващо „довиждане“.
— Знам това.
Мерцедесът ги возеше бързо обратно по празните улици. Грант и Марина седяха на задната седалка и мълчаха. В коридора пред стаите им се спряха. Всички минаващи щяха да ги вземат на любовници, които са се върнали късно от танци. Грант беше преметнал сакото през рамо и навил ръкавите си до лактите. Марина беше свалила обувките с високи токове, защото краката й бяха свикнали повече с ботуши, отколкото с токчета. Една от презрамките на роклята й се беше плъзнала и паднала от рамото.
— Лека нощ — каза Грант. В тихия коридор, застлан с дебел килим, поглъщащ шумовете, тонът му прозвуча по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Освен…
Той пристъпи към нея. Косата на Марина беше напоена с ароматите на нощта и музиката: цигарен дим и пот, алкохол и парфюм. Може би хашишът в клуба го беше замаял леко. Вдигна ръка, погали я по бузата и отмести назад кичура коса, който беше паднал пред очите й. Тя не се отдръпна. Грант остави ръката си да се плъзне надолу по бузата, шията и рамото. После нежно вдигна презрамката на място.