— Имам бутилка бренди в стаята. — Беше наясно колко изкуствено прозвуча, но имаше нужда от лъжата за прикритие. Беше толкова отдавна, че не можеше да приеме каквото и да било за сигурно.
— Само по едно питие — съгласи се Марина.
Изрече го като замаяна, сякаш на автопилот. Позволи му да я хване под ръка и да я поведе към вратата на своята стая и остана облегната на него, когато той зарови в джобовете си за ключа. Плъзна го в ключалката и спря. Уискито на Молхо го сгряваше отвътре, парфюмът на Марина направо го разбиваше, но имаше инстинкти, които никога не забравяш.
Тя усети, че се напряга, и наклони глава настрани, за да погледне към него.
— Какво има?
— Шшт. — Грант се беше вторачил в рамката на вратата. Малко ъгълче жълта хартия стърчеше от цепнатината между заключената врата и рамката — беше почти невидимо, ако не се вгледаш внимателно. Винаги го слагаше, когато излизаше от стаята, но не беше на съвсем същото място. Те не само бяха влезли, които и да бяха, но бяха забелязали капана и се бяха опитали да го нагласят наново.
Грант извади ключа, но остави ръката си върху дръжката.
Марина се отдръпна и го погледна объркано.
— Носиш ли пистолета си? — попита той беззвучно.
Без предупреждение вратата се отвори рязко навътре. Все още стиснал дръжката, Грант беше повлечен в помещението. Той залитна, препъна се в нещо и се стовари по корем на пода. Някой се хвърли към него, но Грант се оказа прекалено бърз за противника си, претърколи се, скочи на крака и му стовари силен удар в слънчевия възел. Чу се стенание и някой измърмори приглушено:
— Мамка му.
Грант задържа удара си насред движението и се дръпна назад. Мъжът пред него беше превит надве от болка, но късата военна пострижка, широките рамене и морскосиният блейзер не можеха да бъдат сбъркани. Малко по-назад Мюър седеше с цигара на края на леглото му.
— Къде беше, по дяволите?
18.
Душна тишина цареше в библиотеката. Отчасти се дължеше на времето, което след седмица априлски ветрове, беше станало горещо и задушно. Отчасти на присъствието на повече читатели в помещението. Великденската ваканция беше свършила и шарената смесица от студенти, творци и учени, които съставляваха посетителите на Британското училище, започваше да се връща. Бяха накацали по читателските маси из помещението, задълбочени в книги, които изглеждаха не по-малко стари от цивилизациите, за които се разказваше в тях. Седнал до прозореца с вестник в ръка, Грант се чувстваше не на място, както винаги се беше усещал, потиснат от стойностните цели на всички около него. А също и от реакцията на Мюър предната вечер.
— И това е всичко? Той ти казва да тръгнеш и ти поемаш като някакво шибано кученце?
Грант не си направи труда да спори.
— Той беше на своя територия, а до него имаше телохранител, в случай че ми хрумне да опитам нещо.
— Ако ни беше казал къде отиваш, вместо да се измъкваш с момичето, сякаш ще го крадеш, можехме да те проследим. Щяхме да знаем много повече, ако ни беше предупредил.
— Нямаше време. Молхо го беше организирал нарочно така, за да стане всичко бързо. Ако се бяхте опитали да ни проследите, вероятно щяха да ни зарежат по пътя. — После се сети за дупката в седалката. — Или нещо по-лошо.
Мюър размаха ръката с цигарата опасно близо до лицето на Грант.
— В момента този малък чифутин е единствената ни връзка с плочката. Следващия път, когато се обади, да не си посмял да взимаш шибаната си приятелка. Ще извикаш мен, защото иначе ще те извадя от екипа и ще те пратя толкова бързо в някоя килия в най-лайняното кьоше на империята, че няма да успееш да мигнеш. Разбра ли?
Грант остави вестника и отиде при Марина. Нейната купчина книги също беше пораснала, макар че имаше още място, преди да стигне размерите на камарата на Рийд, който седеше срещу нея. Грант надникна през рамото й.
— Какво четеш?
Тя се облегна назад, за да може да види. Беше странна книга със залепени изрезки на гръцки. Под тях в спретнат ред с курсив някой беше написал нещо, което приличаше на поредица безсмислици: „Павз. III:19-11; Страб. VII:3-19; Лик. Алекс: 188; Ар. Опис: 21“.