Грант реши, че трябва да изглежда много впечатлен.
— Смяташ, че храмът на Ахил с неговата гробница е мястото, откъдето Одисей е слязъл в подземното царство?
— Или е отишъл в гробницата на Белия остров, за да поднесе щита като приношение на Ахил, и по-късно историята е била погрешно изтълкувана като слизане в подземното царство.
— Значи единственото, което трябва да направим, е да го намерим — въздъхна Грант. Той погледна отново двете животинки, които гледаха към чудовищната пропаст в очакване на своята съдба. — Трябва ли да пожертваме овце, за да стигнем там?
— Да се надяваме, че няма да се наложи да жертваме нещо друго.
Грант остави Марина и професора сред техните книги и излезе навън, за да изпуши една цигара. Тревожни картини изпълваха съзнанието му: високи върхове и пропасти, локви кръв, духове като облачни привидения, лешояди, които кряскат от скалите. Образите бяха толкова могъщи, че забрави да гледа накъде върви. Мина през вратата на библиотеката и се блъсна право в мъжа, който идваше срещу него, и го повали на площадката. Купчина листа се разлетяха във въздуха, зареяха се из коридора като снежинки.
— Извинете. — Грант протегна ръка, за да помогне на мъжа да се изправи.
Жестът му беше пренебрегнат. С раздразнено кашляне човекът се изправи и започна да си тупа дрехите. Беше нисък, набит и грозен, с квадратна глава и много късо подстригана рядка руса косица. Кожата му беше червена и грапава, сякаш имаше някакъв гаден обрив, а близо разположените му очи бляскаха от гняв.
— Внимавай — изграчи той на немски. Свинските очета се ококориха, после се присвиха. — Следващия път трябва да внимаваш.
Английският му език беше тежко оцветен от немския акцент, но дори така Грант усети нещо уклончиво в него. Огледа мъжа по-внимателно. Дали не го познаваше? Не, не си спомняше. Но не можеше да се освободи от усещането, че това гневно избухване беше всъщност прозрение на разпознаването. Мъжът си беше събрал листовете и профуча край Грант към библиотеката. Когато надникна през стъклото на вратата, го видя да сяда на централната маса, на две места от Рийд.
— Вероятно няма нищо — измърмори Грант в опит сам да се успокои. През последния половин час си беше обещавал цигара, а и Марина беше там да държи нещата под око.
Той се усмихна на момичето на пропуска и излезе навън. Въздухът беше почти толкова горещ, колкото дима в неговите дробове, но беше приятно да се освободиш от задухата в библиотеката. Запита се как е възможно мъже като Рийд да прекарват живота си, затворени в подобни места. На него твърде много му напомняха мавзолеи, некрополи на мъртвите страници и езици.
Бумтенето на работещ на празен ход двигател наруши сутрешното спокойствие. От другата страна на улицата пред входа на колежа малък ситроен беше спрял до тротоара. Един мъж седеше зад волана и четеше вестник. Друг се беше облегнал на задната врата и си човъркаше зъбите с клечка.
— Имаш ли огънче?
Грант се завъртя. Марина беше застанала под сянката на един чинар с леко изненадан вид, че се е обърнал толкова рязко. Тя протегна цигарата в очакване.
— Кой пази Рийд?
— Той е в библиотеката. — Тя се усмихна смутено. — Исках да говоря с теб. Снощи…
— Не сега. — Грант едва не я повали в лехата с цветя от бързане. Влетя през входа, след това покрай пропуска и надолу по коридора. Група озадачени очилати лица се вдигнаха изненадано от маси и сепарета към вратата на библиотеката, която той едва не изкърти.
Рийд още беше точно там, където го беше оставил, и надничаше над купчините книги. Изглеждаше повече изненадан, отколкото раздразнен.
— Господин Грант.
Момичето от пропуска сигурно беше тичало, за да успее да го настигне толкова бързо. Лицето й беше зачервено, а няколко кичура бяха изскочили от кока й. Тя го гледаше със смесица от учудване и възмущение. Най-накрая погледът й се спря на цигарата, която все още димеше в устата му. Грант я изплю и стъпка на дървения под с пета. Дори на него му беше трудно да скрие неловкостта си. Остави вратата да се затвори и тръгна със засрамено лице към Рийд. Един по един учените навеждаха глави и отново се залавяха за своята работа.