— На какво се дължи тази малка драма? — попита Рийд, когато Грант седна на стола до него. Професорът се огледа виновно, сякаш се притесняваше, че ще го свържат с този правещ глупави грешки варварин, нарушил светостта на библиотеката.
— Помислих… — Столът на две места от професора, където седеше германецът, беше празен. Но какво от това? Вече нямаше война, когато всеки чуждестранен акцент беше подозрителен и всеки германец — враг. — Помислих, че може да имаш неприятности — довърши Грант неубедително.
— Имам неприятности единствено с прекъсванията.
— Какви ги вършиш? — Марина се беше върнала при тях. Иззад гърба на Рийд тя го изгледа обвинително.
— Имаше един човек — зашепна Грант, тъй като привлече възмутените погледи на седящите наоколо читатели, — който ми се стори подозрителен. — В гласа му се долавяха предизвикателни нотки. Знаеше колко посредствено звучи казаното, но инстинктът му се беше оказвал прав толкова често, че нямаше намерение да се извинява.
— Е, не се опита да ми пререже гърлото. — В тона на Рийд прозвуча леко раздразнение, защото искаше да се върне колкото може по-скоро към бъркотията от драсканици. — И не ми е откраднал — той погледна надолу с привичното движение на човек, който си проверява часовника — чантата.
Грант също погледна надолу. Четири дървени крака на маса. Два крака в панталони от каша, чифт малко по-очукани обувки модел „Оксфорд“, но не и чанта.
— Чантата ми — повтори объркано Рийд — я няма.
— Имаше ли нещо важно в нея?
— Важно? Плочката беше там.
Грант изскочи през вратата и хукна надолу по коридора. Пред гишето на пропуска се спря с плъзгане.
— Един германец, русокос, в кафяв костюм, оттук ли излезе?
Яростната му настойчивост пропъди всяко желание у служителката да го мъмри. Момичето просто кимна и посочи вратата. Ръката й още стоеше вдигната, когато Грант излетя навън, взе трите стъпала към алеята на един скок и хукна надолу между дърветата към портата. Зеленият ситроен още беше там, вратата тъкмо се затвори с трясък и колата подскочи напред.
Грант изтича на улицата точно навреме, за да се нагълта с дим от ауспуха и прахоляк. Той извади револвера и го изпразни подир отдалечаващата се кола. Задното стъкло се пръсна, по каросерията се появиха дупки, колата занесе. Шофьорът се опита да я овладее, но нямаше късмет. Ситроенът прескочи бордюра и се блъсна челно в една къща. Парчета боя и мазилка се стовариха върху предния капак, от който излизаше пушек. Мъжът на седалката до шофьора трескаво блъскаше вратата, но от удара каросерията се беше изкривила и тя не помръдваше.
Пушек и пара от повредения мотор започнаха да замъгляват видимостта. Грант видя задната врата да се отваря и крадецът да изскача с мъка. Кожената раница на Рийд висеше през рамото му. Той извика нещо на шофьора и след това хукна надолу по улицата.
Мъжът на пътническата седалка продължаваше да блъска вратата, когато Грант стигна до колата. Беше извадил пистолет и с него удряше по страничния прозорец, докато той не се строши и не останаха назъбени парчета в рамката на вратата. В трескавите си усилия да се измъкне не беше забелязал идването на Грант, който не му остави никакъв шанс. Преди мъжът да успее да стреля, той се пресегна през строшеното стъкло, хвана го за ръката и я изтегли навън. Мъжът все още стискаше пистолета за цевта, опита се да го обърне, но Грант блъсна ръката му в назъбените стъкла на счупения прозорец. Мъжът изрева и пусна оръжието. Без да пуска ръката му, Грант се наведе, вдигна пистолета и го простреля два пъти в гърдите. Протегнатата навън окървавена ръка се отпусна. Грант го остави и затича да заобиколи колата, видя как шофьорът се препъва към него. Мъжът имаше все още замаян вид от удара, едната му ръка беше вдигната, дали за защита, или за да се предаде, Грант не можеше да каже, но другата ровеше за нещо във вътрешния джоб на сакото. Грант не знаеше колко куршума можеше да похаби, но нямаше повече време. Той простреля шофьора — от това разстояние точността не беше проблем, и когато залитна, го препъна. Щом мъжът се строполи на земята, мина покрай него и хукна след крадеца.
Плячката му беше успяла да измине известно разстояние надолу по улицата, но мъжът беше по-нисък и дебел от Грант. Освен това раницата на Рийд му пречеше. Кафявият му ленен костюм плющеше, краката му в кожени обувки шляпаха по плочките, хората на улицата го гледаха втренчено, когато прелиташе край тях, но никой не направи опит да го спре. При толкова много зяпачи наоколо Грант не посмя да стреля. Но пък напредваше бързо. Крадецът стигна до един ъгъл, озърна се и видя как Грант се носи към него, размахвайки револвера като луд. Откачи чантата на Рийд и я пусна в канавката, след това спринтира през улицата. Грант го видя и затича по-бързо. Булевардът беше широк и по него нямаше движение. Ако можеше да го спипа там, щеше да има свободна огнева линия.