Някакъв звънец вляво от него започна да звъни, но Грант не му обърна внимание. Стигна до ъгъла, отпусна се на едно коляно и вдигна оръжието. Редица циментови кашпи запушваше средата на булеварда, но главата и раменете на крадеца се очертаваха съвсем ясно над тях, като силует на стрелбището. Подобни изстрели Грант беше произвеждал безброй пъти.
И в този момент мъжът изчезна. С тракане и дрънчене някаква кафява стена го скри. Трамваят зави и пое по булеварда, глух за Грант, за спешния случай, за всичко друго, освен своя маршрут. Неколцина от пътниците изглежда забелязаха раздърпания англичанин на ъгъла, размахващ револвер: те го сочеха и лепяха лицата си по стъклата, обръщайки глави, тъй като трамваят продължаваше неумолимо напред.
Грант скочи и се втурна да тича, заобиколи задницата на трамвая и рипна върху една от кашпите. Огледа околните улици и тълпата от сиви костюми и черни рокли. Германецът беше изчезнал.
Полицейска кола се носеше по широкия булевард и спря със свирещи гуми до него. Грант остави пистолета сред цветята и слезе от кашпата. От тълпата на тротоара, която бързо се събираше, изскочи познато лице. Марина най-сетне беше успяла да го настигне. Захвърлената чанта на Рийд висеше на рамото й.
Грант вдигна ръце в знак, че се предава, когато полицаите го заобиколиха.
— Оставил ли е плочката? — провикна се той.
Тя поклати глава.
— Няма я.
19.
Хотел „Великобритания“, Атина
— Божичко, много ти се удава да създаваш бъркотии.
Намираха се в една стая на хотел „Великобритания“. Мястото далеч не беше толкова велико, колкото звучеше наименованието му. Приемайки името за чиста монета, британската армия се беше нанесла тук след освобождението през 1944 г. и все още не си беше отишла напълно. Стаи се реквизираха, инсталации се местеха, стени се събаряха, мебели се подменяха, издигаха се разделителни стени и се срутваха, и в резултат луксозният апартамент сега се беше превърнал в претъпкана канцелария, нищо че стените бяха покрити с орнаментирани тапети, а от тавана висеше кристален полилей.
Грант седеше на корав дървен стол. Беше неудобен като онзи, на който го бяха сложили да седне, когато за пръв път срещна Мюър в Палестина. Но за разлика от тогава сега Мюър беше ядосан.
— Двама мъртви руснаци гният на улицата и всички, като се почне с шибания британски посланик и се свърши със скапания библиотекар, искат да знаят как са се озовали там.
Грант се опита да се намести по-удобно на стола и скръсти ръце на гърдите.
— Значи са били руснаци?
— Очевидно не могат да говорят, но колата е регистрирана на Понтийската корабна компания, която е местното прикритие на съветската държавна сигурност. Цигарите, монетите и обичайните дреболии в джобовете им сочат в същата посока. — Забеляза, че Грант го гледа изненадано. — Защо? Да не би да си очаквал Армията на спасението?
— Крадецът, техният съучастник, беше германец. Аз се блъснах в него на входа, преди да избяга с чантата.
— Жалко, че не можа да го гръмнеш и него. Успя ли да го разгледаш поне?
— Пясъчноруса коса, червендалесто лице, набит. Ще го позная винаги, стига да го видя отново.
Мюър присви очи.
— Така ли? — Той отвори чантата си и измъкна едно дебело досие, започна да го прелиства, докато не намери търсената страница. След това я подаде на Грант. — Какво ще кажеш за този?
За разнообразие снимката беше добра и ясна, обектът беше позирал, а не беше сниман тайно. Но това не я беше направило по-привлекателна. Мъж във военни бричове и ботуши за езда стоеше на върха на купчина пръст и отломки. Държеше лопата, която беше забил в земята — завоевател, който издига флага си над останките от покорения от него град. Беше по-млад, по-слаб и привлекателен от мъжа, когото Грант беше блъснал на излизане от библиотеката, но нещо в гордото лице, което се усмихваше към камерата победоносно, беше останало непроменено.