— Той е. Кой е човекът?
— Клаус Белциг. Археолог, нацист — изобщо отвратително същество. Досието пристигна тази сутрин с дипломатическата поща.
— Спомена, че е изчезнал от Берлин през 1945. — Мозъкът на Грант работеше бързо. — Ако придружителите му са били руснаци…
— Трябва да са го изкопали в Сибир, размразили са го и са го докарали да помага в лова. Те са наясно какво търсят.
— Белциг е човекът, намерил плочката.
— И сега си я върна.
Нещо свързано с плочката предизвика пристъп на тревога, една наполовина завършена мисъл, която Грант не успяваше да довърши. Преди да успее да се съсредоточи, Мюър продължи.
— Можеше да бъде и по-лошо. Рийд каза, че вече е разчел писмената върху плочката. Ако той не може да дешифрира написаното, предполагам, че и те няма да успеят.
Другата половина. Изведнъж на Грант му стана ясно какво го тревожи и му стана гадно от мисълта.
— Молхо не е казал на Белциг, че е разделил плочката на две. Белциг е смятал, че е здрава и Пембертън е купил цялата плочка.
— Е, и?
— Сега вече знае и ще подгони Молхо.
Мюър стана и отиде в предната стая, вдигна слушалката и нареди:
— Хотел „Евридика“! — Докато чакаше да го свържат, барабанеше с пръсти по писалището, след това махна на Грант да се приближи, подхвърли му слушалката и обясни: — Ти говори с тях, защото знаеш езика.
— Обажда се Грант от трийсета стая. Някой да е оставил някакво съобщение за мен?
— Един момент.
Грант покри с длан микрофона, докато чакаше.
— Успяхте ли сутринта с Джексън да намерите клуба на Молхо?
Мюър кимна.
— Капаци, решетки, катинари — никой вкъщи.
Грант му махна да замълчи, защото чу, че момичето от рецепцията се връща.
— Не, нямате съобщения.
Затвори, след това набра отново оператора и поиска номера на клуб „Харон“. Остави телефона да звъни безспирно, докато звукът не се превърна в ехо, отекващо в мозъка му.
— Ало? — Глас на жена, сънлив и изпълнен с подозрение.
— Молхо там ли е?
Никакъв отговор.
— Ако дойде, кажете му, че се е обаждал Грант. Трябва да говоря с него. Много е важно. Разбрахте ли?
Жената затвори.
Не можеше да отиде в библиотеката, затова се върна в хотела. Легна на леглото и се опита да заспи. Би трябвало да е уморен, но гонитбата на Белциг го беше претъпкана с адреналин. Слънчева светлина проникваше през тънките жълти пердета — разлята и вечна. Някой, вероятно Рийд, беше оставил на нощното му шкафче книга — превод на „Илиада“. Грант я взе и започна да прелиства страниците. В един момент трябва да беше заспал, защото го събуди чукането по вратата. Той скочи от леглото, грабна револвера и се промъкна по килима до вратата.
— Кой е?
— Аз — чу се гласът на Мюър. — Вземи си шапката и револвера. Човекът на Джексън току-що се обади. Молхо е пристигнал в клуба.
Двамата излязоха почти на бегом от хотела. Около рецепцията цареше някаква бъркотия, а когато минаха, на Грант му се стори, че едно от момичетата го вика по име, но той вече беше наполовина излязъл от вратата и не й обърна внимание. Мюър подкара един предвоенен „Уолсли“, беше го взел от гаража на посолството. Шофирането му беше така агресивно, както и цялото му държане — подгони колата по крайбрежния булевард, без да се съобразява с летовниците, магаретата и пешеходците, които съставляваха основната част от движението.
Когато стигнаха до „Харон“, разбраха, че нещо не е наред. Пред входа на пасажа беше спрял военен джип и го препречваше. Един американски войник го пазеше, а друг пехотинец стоеше на пост пред стъпалата, които се спускаха към входа на клуба.
Пехотинецът при джипа пристъпи към уолслито и едва не беше сплескан от шофьорската врата, когато Мюър изскочи от колата.
— Тук ли е Джексън?
Американецът ги чакаше вътре заедно с един мъж в син костюм, когото Грант не познаваше. Димът от предната вечер още изпълваше помещението, но музикантите ги нямаше. Столовете бяха обърнати и подредени върху масите, а краката им стърчаха във въздуха като бодлите на морски таралеж; половин дузина пюпитри бяха прибрани зад завесата; бърсалка за пода се оттичаше в кофата. По някакъв странен начин всичко това напомни на Грант двореца в Кносос. Някой археолог можеше да намери тези артефакти след хиляда години и никога да не успее да разбере какво се беше случило тук.