Молхо лежеше в средата на помещението под бяло платно — покривка за маса, която някой се беше сетил да сложи върху му. Не можеше да е мъртъв от дълго време. Червени петна покриваха покривката — сякаш някой невнимателен келнер беше разсипал кана с вино, а изпод края й набъбваше растяща черна локва.
— Ужасна работа — каза Джексън. — Те наистина са му разказали играта. Зъбите, ноктите, цялата програма. — Говореше жестоко безстрастно, като търговец, който представя сметката. — Каквито и тайни да е криел, бъдете напълно сигурни, че ги е споделил с тях. — С върха на обувката повдигна края на покривката, за да открие лицето. — Това ли е той?
Лицето на Молхо представляваше ужасяваща гледка. Грант беше виждал и по-страшни през войната, макар и не много, и това беше достатъчно, за да успее да запази самообладание.
— Да, това е той. Горкото копеле. — Мъжът му беше допаднал за краткото време, което бяха прекарали заедно. Изглеждаше непоносимо жестоко, че беше оцелял през войната и всички нейни ужаси, за да намери края си по такъв начин. Да, но светът, както го познаваше Грант, можеше да бъде непоносимо жестоко място. — Покрий го, за бога!
С обувката си Джексън бутна покривката обратно на място.
— Майк — посочи той към мъжа със синия костюм — наблюдаваше клуба. Когато Молхо пристигнал, хукнал да търси телефон, за да ми се обади. Пропуснал е да види как лошите момчета влизат. Срам!
Майк направи гримаса.
— Не разбрах, че са вътре, докато не излязоха. Скочиха в един черен мерцедес и си заминаха.
— Видя ли номера? — попита Мюър.
— Видях го, но… — мъжът се размърда неловко — тези проклети гръцки букви. Човек не може да ги разпознае.
— Молхо имаше черен мерцедес — намеси се Грант. Съобщи им номера, беше го запомнил — друг навик, който беше усвоил в Дирекцията за специални операции.
— Ще накараме местните ченгета да го включат в списъка за издирване. Вероятно нищо няма да излезе, но трябва да опитаме. Имаме хора на пристанищата и летищата, които вече са вдигнати под тревога. Може би нападателите ще се появят на някое от тези места.
— Сигурно все някъде ще се появят — сухо каза Мюър. — Мисля, че руснаците са дошли тук, за да зададат същите въпроси, които и ние искахме да му зададем. Също така мисля, че не са го оставили да умре, преди да са получили отговорите. След смъртта на Молхо д-р Белциг е нашата единствена връзка с другата половина на плочката.
— Ти смяташ, че трябва да го търсим? — Три чифта очи се обърнаха към Грант. — Дори Белциг да разполага с цялата плочка, той няма да може да я прочете. И тогава кого ще иска да пипне?
Джексън и неговите хора останаха да претърсят сградата за архив, какъвто беше възможно Молхо да е имал. Мюър и Грант отидоха с колата до библиотеката, за да вземат Рийд и Марина. Никой не продума, докато се връщаха по крайбрежния булевард в хотела. Над морето висеше ниска мараня, замъглявайки силуетите на островите на хоризонта. Тя улавяше лъчите на залязващото слънце и ги смесваше в мъглявина от розово и златисто, която се оглеждаше във водата.
Четиримата влязоха мълчаливо в хотела. Грант си мечтаеше за хладен душ и чаша студена бира. Ала когато минаваха край рецепцията, едно от момичетата изскочи иззад плота и го заговори:
— Господин Грант, има съобщение за вас — и пъхна лист хартия в ръката му.
На него имаше само една дума, грижливо изписана с главни букви на латиница. Който и да я беше написал, очевидно бе имал трудности с непознатата азбука: грижливите чертички и несигурните заоблености напомняха на детски почерк: СУРСЕЛ.
— Вие ли приехте съобщението? — попита Грант момичето.
Тя кимна.
— По телефона. Той го продиктува много грижливо.
— В колко часа?
Тя посочи малката бележка в ъгъла на листа: 13:47. Сигурно беше звъннал точно преди да пристигнат руснаците. Грант изстена, когато си спомни вида на трупа.
— Какво е това? — Мюър издърпа бележката от ръката му. — Сурсел? Какво, по дяволите, значи пък това?
— Може би е името на мъжа, който е купил другата част.
— Мамка му, и как ще го намерим? Ще разлистим телефонния указател на Париж? Или да звъннем във френското посолство?
Мюър му обърна гръб отвратен. Марина изведнъж се развълнува. Тя бръкна в дамската си чанта и измъкна малкия бележник, който използваше в библиотеката. Започна да прелиства страниците и после спря. Без да каже и дума, го подаде на Грант, като с два пръста го държеше да не се затвори.