Излязоха от завоя по склона на планината и най-накрая видяха къщата. Трудно можеха да я пропуснат. Голяма площ от върха на хълма беше отрязана и теренът бе заравнен, превърнат в две широки тераси пред лицето на планината. По-ниската от тях изглежда подслоняваше градини. Над тях, подпрян с огромна подпорна стена, беше кацнал замък, който можеше да съперничи на всяка подобна постройка в долината на Лоара. Всичко в него, като се почне от оловните плочки на високия заострен покрив, мине се през белите стени от пясъчник и се стигне до живия плет и пътеките, които го заобикаляха, можеше да бъде внесено на едро от Франция. И може би наистина беше така.
Пътят свършваше пред порта от ковано желязо. Два мраморни лъва гледаха вторачено от колоните, сдържани и надменни. Грант слезе от колата и опита вратите. Бяха заключени, но в едната колона беше вграден месингов звънец с черен бутон. Той го натисна и зачака.
Кирби показа глава от прозореца:
— Май няма никого вкъщи, а? — Гласът му прозвуча слабо и колебливо на фона на могъщото мрачно присъствие на планината. Облаците и боровете сякаш я поглъщаха.
— Казаха, че бил саможив. Може би…
Грант прекъсна думите си и погледна към покритата с чакъл автомобилна алея, и се взря с присвити очи.
Скована фигура в черен шлифер и бомбе вървеше към тях, а отривистите й крачки стържеха по чакъла на алеята. В лявата си ръка държеше черен чадър, изправен нагоре, а в лявата връзка ключове. Напомняше на банков чиновник или гаров служител. Той се спря на около метър от портата, вторачи се в тях през железните пречки и попита на френски:
— Да?
Тежка капка дъжд падна на врата на Грант, когато Рийд се показа от прозореца на колата и каза на същия език:
— Предайте на господин Сурсел, че професор Артър Рийд е дошъл да се срещне с него.
Икономът, Грант си помисли, че сигурно е такъв, мина зад една от колоните на портата и извади телефонна слушалка, скрита в ниша. Каза няколко думи, изслуша отговора и кимна.
— Господин Сурсел се чувства поласкан, че професор Рийд е изминал толкова път да се срещнат. С голямо удоволствие би го поздравил, но за съжаление, е зает.
Грант потисна желанието си да пусне един откос с автомата.
— Кажете на господин Сурсел, че е много важно. Отнася се до глинената плочка, която е купил в Атина през 1941. Кажете му, че животът му е в опасност. Не съм аз причината — уточни той най-накрая.
Икономът го изгледа втренчено — черни очи в дълбоки орбити. С видимо нежелание взе слушалката и изрече още няколко думи.
— Да, да, добре. Господин Сурсел ще ви приеме.
Икономът отвори двукрилата порта и те поеха нагоре по автомобилната алея между цветни лехи и морави и редици върби и лаврови дървета. Нататък през тополите, които се издигаха по границите на имението, Грант забеляза алабастровите очертания на класически храм с купол. Вероятно глупава прищявка, но до къщата изглеждаше почти на място.
Колата спря в подножието на стълбището, което водеше в замъка. Дъждът вече се беше усилил. Зарязвайки приличието, всички изскочиха от пакарда и вдигайки сака и чанти над главите, хукнаха нагоре по стълбите и през отворената врата. Зачакаха там, треперейки подгизнали, да се върне икономът, за да им покаже пътя.
Вътрешността на двореца, никой сред тях не можеше да мисли за сградата като за вила, беше скована и студена. Всичко беше изсечено от бял мрамор: подовете, стъпалата, коринтските полуколони, вградени в стените. Древни мраморни бюстове гледаха втренчено от пиедестали, мраморни атлети напрягаха мраморни мускули в мраморни ниши.
— Имам чувството, че съм в мавзолей — подхвърли Джексън, потрепервайки.
Единствените цветни петна бяха пищните маслени картини, окачени на стените между колоните. Белогърди нимфи изкушаваха неспокойни герои. Алабастрови богини превръщаха безпомощни мъже в камък. Русокоса жена с венец от цветя се възхищаваше на образа си в огледалото. Криво джудже притискаше желязна броня към гърдите на някаква жена. Всичко в платното беше черно, с изключение на жената, която сияеше с почти неземна белота. Зад нея се вееше кървавочервен шал.
Рийд се закова пред картината.
— Ван Дайк. Жената е Тетида, а джуджето Хефест. А това — пръстът му закръжи около железния нагръдник и се спря на сантиметър от платното — са доспехите на Ахил.
— Хубаво е да имаме представа как изглеждат — измърмори Джексън.