— А ако ви я покажа? Какво ще направите с познанието, което ще придобиете? Чудя се знаете ли изобщо какво в действителност търсите? — Сурсел погледна Грант с пронизващ поглед, не получи отговор, и се отвърна презрително.
— Белия остров — каза Марина. Тя не отмести очи от Сурсел, пренебрегвайки подозрителните погледи, които й отправиха останалите. Сурсел издържа на погледа й. Устата му се повдигна в ъгълчетата, сякаш се усмихваше, но Грант не можеше да каже дали това се дължи на уважение, или на някаква негова лична и известна само на него победа. — Белия остров е вечното жилище на Ахил, където неговата майка го пренася след смъртта му пред Троя. Също така е мястото, където се слага начало на геройския култ към него. В плочката е ключът за намирането му.
Сурсел се изсмя леко подигравателно.
— Може би? Но как ще я разгадаете? Намерихте ли кода на минойската писменост? — Той прочете отговора по техните лица. — Да, мисля, че не сте. Мнозина са се опитвали да я разчетат. Аз лично съм опитвал, и то много пъти. Плочките са като жените. Притежаваш тялото й, но тя запазва своите тайни за себе си.
Той издуха кръгче от цигарен дим.
— Знаете ли какво е представлявал оригиналният музей? Не е бил изложбена зала, където невежите маси могат да влизат и да зяпат реликви, които никога няма да разберат. Бил е храм на музите, музейно светилище на богинята на паметта. Мъжете, които работели там, били свещен орден от жреци и поети — не излетници, които плащат няколко монети, за да бъдат забавлявани.
— Да, но и ние не сме туристи — изтърси Джексън. — Професор Рийд е от Оксфордския университет.
Сурсел се засмя.
— Бил съм в Оксфорд. Когато бях младеж, посетих всички столици на науката. Бях в Париж, Берлин и Оксфорд. Седях в краката на големите учени и ги питах за Троянската война. Те ми се смееха. Дори след като Шлиман доказа, че Омир е бил прав, пак не можаха да го приемат. Плетяха лъжи за него: че е подправял своите открития с джунджурии, които купувал по атинските пазарища. Че отчетите за разкопките му са измислици, че не може да различи отделните слоеве на своите открития. Клевети. Когато тръгна за Троя, те твърдяха, че нищо няма да намери. Когато откри не един, а половин дузина градове, казаха, че нито един от тях не може да бъде търсеният — били или твърде стари, или твърде късни или че няма следи от война. Подиграваха му се, защото въображението им беше прекалено слабо, за да вярват. Същите тези хора сметнаха, че аз съм друг Шлиман — малко момче с пари, което ще използва богатството си, за да строи измислени замъци. Те нямаха време за героите. Те са дребни хорица с посредствени умове, които не могат да разберат истинския размах на героите. Тези хора не са достойни. Затова реших, че доколкото мога, ще събирам реликвите от епохата на героите и ще опазя тяхната памет с почести.
Между другото, Белия остров не е скрит, както и Троя и Микена не бяха скрити. Ако хората са изгубили пътя до него, причината е, че не вярват. Помните ли историята на Касандра, троянската прорицателка, чиято съдба била да казва истината, но никога да не й вярват? Тя е истинската героиня на тази история, а не Елена, Ахил или Одисей. В продължение на три хиляди години истината в приказката за Троя е била известна на всяко поколение, ала в своето малоумие то отказвало да повярва в нея.
— Но всички първоизточници си противоречат — възрази Марина. — В зависимост от това на кого вярвате, на Плиний, Павзаний, Ликофорн, Страбон или Ариан, островът може да лежи пред устието на Дунав или Днепър, или някъде в открито море.
Сурсел кимна. В неговото одобрение имаше нещо почти бащинско, баща, който се възхищава на своята скъпа дъщеря, но същевременно и нещо ненаситно, глад да я подмами. Той стана и отиде до библиотеката до стената, измъкна тънък кафяв том от един от рафтовете и го сложи на ниската масичка в центъра на помещението. Грант видя на корицата името на Сурсел, изписано със златни букви. Домакинът го разгърна до мястото, където имаше карта, разположена на две страници, и ги натисна, за да изправи гръбчето на книгата, докато другите се приближиха, за да може да виждат.
— Черно море. — На дебелата кремава хартия то приличаше на някакъв телесен орган с различните реки, протоци и притоци, които наподобяваха вени, вливащи се в него. — Ето — посочи той северозападния край — устието на Дунав. А тука — пръстът легна на най-северната точка — Днепър. А между тях почти по средата — Днестър. Между всяка от реките разстоянието е около сто километра. Тогава…