Поеха надолу по коридора и отваряха всяка срещната врата. Тази част от къщата изглежда не беше ползвана често — спални с голи матраци, бани, в които ваните бяха пълни с прах, но въпреки това беше изложено цяло съкровище от артефакти. По-голямата част беше керамика, а не скулптури: вази, амфори, стомни и делви със смайващо разнообразие от форми. По извитите им страни герои водеха умалените си битки. По стените висяха още картини: издължени портрети, рамкирани с тежко злато. Грант ги оглеждаше, търсейки горгоната. Никоя от жените не се вписваше в описанието. Те се изтягаха върху ивици тежки тъкани, без да ги е грижа за голотата им, и гледаха, докато сериозни герои водеха битки. Един от мъжете беше яхнал крилат кон и забиваше копието си в някакво създание, което приличаше на чудовищен хибрид между лъв, козел и дракон.
Грант повика Марина.
— Да не е това?
— Не, това е химера. В митовете горгоните са нейни лели.
— Забелязвам семейната прилика. Ти откри ли нещо?
— Не.
Стигнаха края на коридора. Огромен портрет в цял ръст покриваше почти напълно стената, но жената на него съвсем не беше чудовище. Кожата й беше бледа като лед, а очите сини и пронизващи. Носеше островръх шлем и сребърен нагръдник от люспеста броня, а в ръцете си държеше копие и щит със сложна украса. Грант предположи, че това е Британия, но не можеше да си представи защо един французин ще я иска в дома си.
— Може би има нещо на някоя от делвите — предположи Марина. — Аз не ги огледах. Може би…
Викове в стълбищната шахта пресякоха думите й.
Грант се обърна.
— Погледни картината.
— Не искам да те притеснявам, но проблемите ни не идват оттам.
— Погледни картината — повторя тя настоятелно. Хвана го за рамото и го завъртя. — Щита.
Стъпките се чуваха все по-ясно. Поне двама — предположи Грант. Те се спряха на долната площадка и Грант ги чу да се съвещават с приглушени гласове. Неохотно погледна към онова, което Марина сочеше. Щитът стигаше почти до главата му и беше толкова близо, че можеше да види отделните точки сива и бяла боя. И тогава я видя. В центъра на щита, изковано релефно, но сякаш със свой собствен живот, едно смразяващо лице се показваше от метала. Пепелянки се виеха от главата й, извити бивни висяха от устата като ками. Но най-ужасното нещо беше нейното изражение, изкривено в озъбена, безкрайна, непреклонна омраза. Макар да беше само нарисувана, Грант почувства как тялото му изтръпва.
— Жената с щита е Атина. Когато Персей убива горгоната Медуза, той отрязва главата на чудовището и я занася на богинята, която я слага на щита си. Това е горгоната.
Грант хвана богато украсената рамка и откачи картината. Съвсем тънка цепнатина очертаваше врата в гладката стена отзад, а една малка ключалка очакваше ключето.
— Побързай — подкани Марина.
Изглежда единият от двама мъже беше тръгнал да провери първия етаж, а другият продължи да се качва нагоре. Грант чу как човекът зави, когато стигна на площадката точно под техния етаж.
— Дай ми револвера.
Грант подаде на Марина уеблито, след това извади ключа на Сурсел от джоба си и го пъхна в ключалката. Механизмът се задвижи гладко. Чу щракването на езичето и натисна вратата.
Тихо скърцане се понесе по коридора, когато пантите се завъртяха. За миг Грант замръзна, питайки се дали другите са чули звука. След това реши, че е твърде късно да се тревожи за това. Той опря рамо във вратата и я блъсна навътре. Тя се отвори със силно скърцане в знак на протест. Това унищожи всякакви остатъци от надеждата, че не са ги чули, но вратата беше отворена.
— Хайде — извика Грант.
След като бутна Марина през прага, той се хвърли напред точно в мига, когато един автоматичен откос преряза коридора. Врагът се криеше зад последната колона на перилата. Беше показал оръжието си иззад нея и стреляше напосоки. Делви и вази се пръскаха в облаци червеникав глинен прах, а броните на нарисуваните герои бяха раздрани от дупки. Грант и Марина едновременно блъснаха вратата да се затвори точно навреме, за да чуят първите куршуми да се разплескват в нея. Тя потреперваше от ударите, но нито един не успя да премине. Грант я заключи отвътре. Едва тогава се обърна да погледне къде ги беше довела съдбата.
Първото му впечатление беше, че се намират в нещо като параклис. Преценката на Марина се оказа по-точна: намираха се във вътрешността на умален храм. Коринтски колони се издигаха от двете страни на тясното и високо помещение. Те завършваха с ниски релефни фризове, които според нея не бяха репродукции. В далечния край под високия покрив Сурсел май беше монтирал целия фронтон на класически храм в комплект с мраморна плоча с богове. Високи остъклени шкафове бяха разположени в празното място между колоните. В долната им част имаше чекмеджета, горните рафтове стенеха под тежестта на скулптурите, съдовете и фигурките, които бяха подредени по тях. Някои бяха толкова високи, че в ъгъла стоеше дървена стълба, с която да бъдат достигнати. Нямаше прозорци, но високият покрив беше направен от стъкло, като онези в оранжериите или зимните градини.