— Тия неща не изглеждат много ценни — каза Грант, докато оглеждаше подредените експонати.
Сравнени с фино украсената керамика във фоайето или мраморните глави с естествени размери на долния етаж, тези експонати приличаха повече на детска игра. Фигурите на каменните плочи не показваха характер или уникалност, делвите бяха украсени с дебели негледжосани цветни ивици.
Марина взе една фигурка — позната форма, богинята с протегнати ръце, макар и без подробностите на онази, която бяха намерили в критската пещера.
— Това е най-ценната част от сбирката на Сурсел. Всички неща, с изключение на фриза, са от края на микенската цивилизация.
Тя издърпа едно от широките ниски чекмеджета. Върху тъмносиньо кадифе лежаха четири глинени плочки с големината на пощенска картичка, покрити с дребните драскулки на линейна писменост Б. Тя погали с пръсти една от тях, усещайки писмената като грапавостта на кожа. Изстрелите в коридора отвън бяха утихнали. Единственият шум в помещението беше трополенето на дъжда по оберлихта. И той беше по-слаб, сякаш валежът утихваше, но може би просто така им се струваше след оглушителната стрелба.
— Сигурно са отишли да извикат подкрепления — предположи Грант, когато тръгна да проверява чекмеджетата едно по едно, започвайки от едната страна на помещението.
Марина се захвана да прави същото от другата, но по-бавно и методично. Не във всички чекмеджета имаше плочки. Някои бяха пълни с фигурки, каменни плочи или брошки. Част от експонатите бяха здрави, от други бяха останали само парченца.
— Ето я! — Марина вдигна парчето от чекмеджето пред нея и го обърна. Макар да знаеше какво да очаква, все пак ахна. Ето я рисунката в същия стил като онази, която ги беше отвела до пещерата на Крит. Очертанията бяха избледнели с времето, но мислеше, че различава лодка, зигзагообразните линии на вълните и бичи рога.
Грант притича, хвърли бегъл поглед и подкани:
— Давай да се махаме от тук.
Изведнъж помещението сякаш се затресе, когато няколко откоса се впиха във външната врата, приглушено и глухо като удари с дървен чук. От каквото и да беше направена, засега вратата изглеждаше достатъчно здрава, за да ги удържи.
— Върнаха се — отбеляза Грант.
— Как ще се измъкнем?
Грант извади револвера.
— Закрий си очите.
— Какво?
— Гледай надолу. — Без повече обяснения той вдигна оръжието и стреля три пъти в стъкления таван. После прегърна Марина през кръста, защитавайки я с тялото си от водопада стъкло и дъжд, които се посипаха отгоре. Когато стъклата престанаха да падат, Грант погледна нагоре. Дъждът нахлуваше през една назъбена дупка в стъкления покрив.
Той взе изправената в ъгъла дървена стълба и я премести под дупката. Залюля се опасно, докато се изкачваше между изложбените витрини все по-високо и по-високо. Но височината на стълбата не беше достатъчна. Дори от последното стъпало не му достигаше близо метър.
Цялото помещение сякаш се измести с няколко сантиметра, когато силен взрив разтърси двореца. Експонатите загракаха в своите чекмеджета и няколко парчета стъкло от покрива паднаха на пода. Грант се олюля насам-натам като в края на въже. Марина се хвърли напред отчаяно, опитвайки се със собствената си тежест да подпре стълбата. Зад нея вратата беше почти изкъртена от пантите.
— Опитват се да я взривят — извика тя нагоре.
— Знам.
Грант се огледа трескаво. На рафта в стената видя старо метално острие, което някога може би е било меч. Взе го и го пъхна в рамката, където досега беше стояло строшеното от него стъкло.
— Пази се — извика, защото отново започнаха да падат парчета.
Дъждът валеше пред дупката в покрива и пълнеше очите му. Острието се хлъзгаше в ръцете му и ризата лепнеше мокра по кожата, но той успя да махне повечето от назъбените стъкла по рамката.