— Дръж здраво.
Той остави древното острие, пусна края на стълбата и се подпря на стената. С две бързи стъпки изкачи последните две стъпала като въжеиграч, след което се оттласна, за да се хване за рамката на оберлихта. Пръстите му се впиха в нея и едва не се пусна още на секундата — все още от оловната заливка стърчаха остри стъкла. Те се забиха в дланите му, той изстена и по ръцете му започна да се стича кръв. Грант стисна зъби. Беше все едно да се набираш върху назъбеното острие на боен нож, но нямаше път за отстъпление. Блъскането по вратата се усилваше. Той се набра през отвора и се прехвърли на покрива, и рухна в бъркотия от кръв и вода.
Нямаше време за почивка. Надникна през дупката в стъклото. Марина стоеше в основата на стълбата и му се стори много дребна и уплашена.
— Качвай се — извика й сред шума от дъжда. Зад нея една черна муцуна се беше промъкнала през цепнатината между извитата навътре врата и касата. Оръжието стреля, но ъгълът беше прекалено малък и куршумът улучи една от витрините вместо Марина. Нещо древно и безценно се разби на прах и малки късчета.
Марина се закатери по люшкащата се стълба. Грант свали колана си и го сложи върху рамката, за да предпази ръцете й от строшеното стъкло. След това се протегна надолу колкото можа повече.
Замъкът отново се разтърси и този път Грант видя жълтите пламъци на експлозията да лижат около вратата и след това взривната вълна я събори навътре. Марина скочи, стълбата се залюля, наклони и след това падна назад върху каменния саркофаг в средата на помещението. Ръцете на Грант се сключиха около китките на Марина. Дланите му бяха нарязани и кървави и за миг усети пронизваща болка и ужасното, спиращо сърцето усещане как се изплъзват от пръстите му. Тогава тя заби нокти в неговата плът, а той стисна по-здраво. Тя престана да се хлъзга надолу и се прехвърли през хребета на покрива в мига, когато първият от враговете им нахлу през взривената врата, и докато се оглеждаше и се питаше къде може да са отишли, Грант му пусна два куршума в черепа.
— Това ще подобри съотношението на силите — обясни той и зареди револвера.
Двамата се втурнаха към задния край на покрива и погледнаха надолу. Пространството зад замъка не беше толкова добре поддържано както предната градина. Там се простираха морави, които завършваха изведнъж при първите редици дървета от боровата гора. Три подгизнали фигури се криеха между дърветата.
— Този път ти си първа.
Грант почти изблъска Марина през покрива, когато намериха улука. Щом краката й докоснаха земята, той я последва, пързаляйки се надолу по гладката метална тръба, като се опитваше да не обръща внимание на паренето в дланите. Всеки, който надникнеше през прозореца, можеше лесно да ги застреля, но това беше риск, който се налагаше да поемат. Затичаха се през моравата, краката им потъваха в меката почва, докато най-сетне успяха да се хвърлят под защитата на дърветата.
— Радвам се, че успяхте. — Мюър беше свит зад ствола на един бор, а пистолетът му сочеше към замъка, готов да отговори на огъня. — Божичко, изглеждаш ужасно.
— Намерихте ли плочката? — попита Джексън иззад една скала.
Марина извади влажната плочка изпод колана си и я подаде на Рийд. Ръцете на професора, бели и подпухнали от влагата, потрепериха, когато я взе.
— Успя ли да вдигнеш под тревога главната ви квартира?
Джексън кимна.
— Нямат представа къде е твоето летище, но ще изпратят една „Дакота“ на посоченото място. Това е добрата новина. Лошата е, че според тях червените са плъзнали из цялата планина като екзема. Не са сигурни дали ще успеем да преминем. Другата лоша новина е, че този следобед провеждат въздушно нападение срещу комунягите… Човекът в главната квартира обеща, че ще се опитат да върнат бомбардировачите… — Той вдигна рамене. — Но аз ти донесох това. — Джексън подаде автомата „Стен“ на Грант. — Има само един пълнител, затова не прекалявай, освен ако не се наложи.
Грант пъхна револвера в кобура и пое автомата.
— Аз ще остана, докато вие се оттегляте.
— Не — заяви твърдо Джексън, — ти си единственият, който знае къде е шибаното летище. Идваш с нас.
— Тогава да тръгваме.
23.
Тръгнаха. Придвижването беше бавно, защото гората беше гъста, със сплетени клони, а почвата мека. Марина особено се измъчваше със своите обувки с високи токчета. Най-накрая свали обувките и найлоновите чорапи и тръгна боса по килима от борови иглички. Всички бяха напрегнати и се ослушваха за признаци, че ги преследват. Дъждът отдавна беше спрял, но те не разбраха, защото от дърветата продължаваше да капе вода.