Кръвта бучеше в ушите му, но като се изключи това, битката беше странно безшумна. Изстрелите бяха спорадични и влажната тишина бързо ги поглъщаше. Затова, въпреки че бомбардировачите бяха високо над техните глави, той чуваше ясно и силно бученето на техните двигатели. Въпреки дебнещите наоколо опасности вдигна очи.
Бурята беше отминала и хладен вятър разкъсваше облаците. Грант виждаше светлосиньото небе през късовете сиви облаци, а пред тях минаваше тъмна сянка като на муха или птица. Тя се разцепи на две и като че част от нея се откъсна и започна да пада към земята, докато другата продължаваше спокойно напред.
— Бягайте!
Другите вече почти бяха пресекли полянката. Нямаше кой да чуе думите му, освен той самият. Хвърли се след тях, заобикаляйки скалите и прескачайки корените и пъновете, които се опитаха да го сграбчат. Които и да бяха техните преследвачи, явно бяха стигнали до края на гората. Чуха се изстрели и на около метър от него от една скала се вдигна бяло облаче, когато в нея се удари куршум. Неговият непостоянен курс на зигзаг между препятствията го правеше трудна, но не невъзможна мишена. Краят на откритото пространство беше мъчително близо — само на около двайсетина метра, но рискът да ги премине беше твърде голям. Хвърли се на земята зад две скали, разделени от голяма цепнатина, и надникна оттам.
За секунда ги видя ясно: бяха седмина души в бойни униформи. Бяха се разпръснали в редица в края на гората, а от раменете им висяха оръжия. Грант вдигна автомата, чудейки се колко ли патрони са му останали. Зад преследвачите между дърветата се заби черна комета.
Светът сякаш беше погълнат от пламъци. Огнен стълб, три пъти по-висок от самите дървета, се издигна между редиците им, превръщайки сухата дървесина в огнен ад. Беше взрив, какъвто Грант никога не беше виждал. Вместо да отмине, шумът нарасна като трясъка на влак, който нахлува в тунел. Силна въздушна вълна помете голата поляна. Грант беше запратен срещу скалата, когато гладният огън погълна всичкия въздух, който можа да докопа. Въздушната вълна повали преследвачите, повдигна ги като парцалени кукли и ги запрати в пламтящата гора.
Черен дим се издигна над огнената стена и я погълна. Ударната вълна отслабна и се върна обратно над Грант подобно на вълна, която се връща към брега. Той хукна с нея, препъвайки се по неравната земя към линията, където гората започваше отново. Останалите го чакаха там.
— Мамка му, какво беше това? — попита Грант, който имаше чувството, че белите му дробове са притиснати от десеттонна скала.
— Напалм — обясни Джексън, поставил шарена кърпа пред устата си. — Използваме го да пържим червените.
— Ясно. Ако не се махнем оттук бързо, нищо чудно и ние да се опечем. — Далечният край на гората беше избухнал в пламъци и някои вече се прехвърляха по обиколката на полянката.
— Видяхте ли Белциг в двореца?
— Нямах време да гледам — сопна се Грант и погледна през рамо.
Една почерняла фигурка изскочи на полянката с писъци. Пламъците бяха погълнали косата на човека и сега черепът блестеше гол, а дрехите висяха на огнени парцали, вкопчени в обгорялата плът като демони. Три куршума от револвера на Грант прекратиха мъките на нещастника. След това всички хукнаха.
Черни облаци отново скриха небето, но сега те бяха огнени, а не дъждовни. Пипала от пушек се извисяваха между дърветата и ги гонеха. На Рийд те напомняха Лернейската хидра — хлъзгава топка от извиващи се шии и хапещи глави. Огънят сякаш беше намалял леко, но всеки път, когато поглеждаше през рамо, той все още беше там — матов оранжев блясък зад дърветата. Стигнаха до голо място на планинския склон, каменисто, високо и напълно обезлесено. Оттам се виждаха дълбоките долини, хълмовете и върховете в далечната страна на планината. Долините бяха черни и гъсто залесени. На места се врязваха бели петна, където течеше някоя бърза река.
Мюър мина покрай Рийд и стигна до края на голото място на склона.
— Е, къде е шибаното летище?
Грант посочи ниската седловина между долините точно под тях. Планинските склонове от двете страни я притискаха, а самият хребет изглеждаше тесен дори за козя пътека.
— Невъзможно е самолет да се приземи там.
— Правил съм го вече.
Металическото щракване на затвор, плъзгащ се на мястото си, изкънтя в празното пространство като изстрел. Те се обърнаха. Нямаше смисъл дори да правят опит да насочат оръжията си. Десетина мъже стояха около тях в полукръг. Всички бяха въоръжени. Още силуети се виждаха между дърветата и шубраците в гората.