Той махна на хората си, които подкараха Грант и останалите като стадо към края на самолетната писта. Единственият шум беше неспокойният детски хор, който пееше детска песничка под ръководството на учителя.
— Последния път, когато се срещнахме, ти казах никога повече да не се връщаш.
Грант направи крачка встрани. Веднага дулото на пушка ядно се заби в ребрата му.
— Панос, за бога, знаеш, че съм на твоя страна.
— Дали? Някога може би, но сега те виждам с фашистите.
Джексън не можа да се сдържи.
— Фашисти? Ние сме добрите. Ако досега не си го забелязал, прекарахме четири години да помагаме на хора като теб да се отърват от фашистите. Искаш ли да знаеш кои са истинските наследници на Хитлер? Трябва само да питаш другарчетата ти в Москва.
— Един човек от Москва дойде тази сутрин. Полковник от КГБ. Има само едно око. — Русакис закри с длан дясното си око, за да наподоби превръзка.
— Курхозов.
— Аха. Значи го познаваш. И той те познава. Каза, че търси един американец и трима англичани. Врагове на социализма и много опасни. — Русакис отиде до едно от сандъчетата и извади пистолет с цев като тръба. Никой не посмяваше да продума. — Той ми предложи пари, злато и много оръжия, ако му помогна да ви намери.
— Ти обаче не си го направил.
Русакис зареди сигналната ракета в пистолета.
— Придружава го един човек, германец. Познавам този тип от Крит. Фашист. Наричат го Белциг. Уби много гърци по време на войната. Превръщаше ги в роби. Караше ги да копаят, убиваше ги. Свиня. Затова отказах.
Грант издиша.
— А какво стана с Курхозов?
Русакис вдигна рамене.
— Има много хора в тази долина. Може би ще намери друг, който е готов да му свърши работа.
— Мисля, че налетяхме на тях.
Русакис не отговори. Далечният шум на самолетни двигатели проби листака над главите им. Това не беше острото боботене на бомбардировачите, а кухото бръмчене на „Дакота“.
— А тя? — Русакис посочи Марина със сигналния пистолет. — Не за пръв път хващам член на фамилията Папагианополу да работи с фашистите.
Русакис насочи цевта към небето и дръпна спусъка. С остро съскане сигналната ракета излетя във въздуха и със сух пукот се пръсна в облак червен дим над дърветата. Неколцина от хората на Русакис заеха позиции по протежение на пистата.
— Случилото се с Алексей няма нищо общо. — Изведнъж всички цеви сякаш се насочиха обвинително към Грант. Усещаше болезнено и вторачения поглед на Марина.
— Какво искаш да кажеш? — В гласа на Марина се прокраднаха истерични отсенки. Над главите им мина сянка. Дакотата прелетя ниско, за да огледа пилотът пистата. Никой не погледна към машината. — Какво за Алексей?
Очите на Русакис се присвиха.
— Грант не ти ли каза?
— Беше убит от засада — отчаяно се намеси Грант. Влажният въздух му тежеше, чувстваше се зле.
— Британците го убиха — заяви Марина. — Страхуваха се, че след като германците се оттеглят, съпротивата ще се опита да завладее цяла Гърция и да докара комунистите на власт. Смятаха, че като премахнат комунистическите водачи, ще успеят да запазят Гърция за себе си. Затова са уредили брат ми да бъде убит.
— Нищо подобно. Не е убит, защото беше комунист, и не са му видели сметката британците. Те се опитаха наистина, изпратиха човек да свърши работата, но той се провали. — Русакис стрелна Грант с презрителен поглед. — Но аз го последвах, отидох там в клисурата и убих Алексей.
Марина се вторачи в него.
— Ти? Защо?
— Помниш ли какво се случи три дни преди той да умре? Всички ваши хора бяха избити от германците. Оцеляха само трима: ти, Алексей и Грант.
— Алексей ни беше изпратил в Ретимно, да разузнаем един германски горивен склад.
— Защото е знаел. Знаел е какво ще се случи. Не се ли сещаш защо германците са намирали вашите хора? Защото Алексей им е казвал.
Марина потрепери сякаш някой я беше ритнал в корема. Лицето й пребледня. Грант протегна ръка, за да я подкрепи да не падне, но тя я отблъсна.
— Защо ще ни предава? През целия си живот се сражаваше с германците.
Русакис вдигна рамене.
— Защо хората предават страните си? Може би заради момиче, може би заради злато. И после — сбогом. И аз не знам. Но го погледнах в очите там, в клисурата Имброс, и разбрах, че е истина.
Останалото, което може би искаше да каже, беше удавено в рева на дакотата, която мина ниско над тях и с глух тътен кацна на пистата. Колелетата едва отскачаха от влажната след дъжда земя. Пилотът беше кацнал добре, но сега му бе потребна цялата дължина на пистата, за да може да спре машината навреме. Хората на Русакис, заели позиция по протежение на пистата, започнаха да приготвят оръжията си и чакаха неговия сигнал. Той погледна несигурно към тях и в тази частица от секундата Марина се спусна. С едно движение го обхвана през врата и го стегна в задушаваща хватка, а с другата ръка измъкна пистолета от дланта му и го притисна към дясното ухо.