Това беше лесно и докато седях на тоалетната, със смъкнати до глезените памучни гащи, не изпитвах никакво любопитство. На следващата сутрин, когато моят пети клас влезеше в параклиса, щеше да има празно място между Мария Луиса и Кармен — там, където би трябвало да стоя аз. Сестра Роберта щеше да се зачуди дали съм болна и сигурно щеше да каже някоя специална молитва на нашата покровителка, Богородицата от Фатима. И вместо да решавам аритметични задачи следобед, аз щях да стоя край някой черен път с боси крака и щях да ям банан или няколко смокини. После трябваше да си намеря място за спане, където комарите и косматите паяци да не могат да ме достигнат.
Когато се отправих към кухнята, се блъснах в мама. Никога не бях се радвала толкова да я видя, но когато погледнах Алисия, тя се намръщи разочаровано.
— Намери сестра си. Тръгваме си — каза мама.
— Защо? — попитах по-скоро по навик, а не в знак на протест.
— Утре сте на училище — каза тя, но знаех, че иска да си тръгнем бързо, преди татко и чичо Карлос да са се скарали.
Пътувахме мълчаливо и Марта заспа, положила глава в скута ми. Аз се облегнах назад и се взирах в тъмното предно стъкло. Светлините по протежението на кея оставаха зад нас като сърдити комети, стърчащи от морето, а ръмженето на двигателя почти ме унесе в някакъв полусън. Чувах шума на вълните и далечните гласове, които ме зовяха от дълбините.
Родителите ми си говореха приглушено.
— Карлос не знае какви ги приказва — заяви баща ми. — Хората няма да подкрепят революция сега, прекалено много хора изкарват пари, както никога преди.
— Хората като нас печелят пари… но Карлос не говореше за хората като нас…
— Не казвам, че всичко е идеално.
— А какво казваш, Хосе?
— Не е достатъчно… неколцина бунтовници в планината, които създават проблеми. Искам не по-малко от останалите Батиста да се махне завинаги, но няма да стане така. Просто се надявам лудият ми брат да не направи някоя глупост.
— И аз се надявам.
Няколко минути мълчанието беше смущавано само от шума на двигателя. После татко заговори отново:
— Мисля, че Нора прекарва прекалено много време с Алисия.
— О, не знам. Алисия е добро момиче. Много е умна и красива.
— Прекалено умна и прекалено красива, бих казал. Не ми харесва как я възпитават Карлос и Нина, ужасно я глезят. Тя е прекалено свободолюбива и не искам да влияе на Нора. Може би затова ни викат на среща в училището.
— Сестра Маргарита ме увери, че Нора не създава никакви проблеми.
Сега беше ред на баща ми да каже:
— Надявам се.
Свободолюбива — каква чудесна дума. Затворих очи, но продължих да виждам светлините на кея — розови, лилави, зелени, напомнящи за дълги летни дни на плажа, когато нямаш нищо за вършене, освен да плуваш, да играеш на пясъка и да пиеш ледена кока-кола. Имаше и една количка за сладолед, край която се трупаха смеещи се деца и размазваха сладоледа по лицата си като клоуни в цирка.
И аз бях там, висях в клетка за птици на най-високата палма, някъде между небето и земята, носех черна рокля до петите и се молех да задуха силен вятър и да ме събори долу на пясъка, където ми беше мястото.
Минахме под благия поглед на Девата. Статуята ѝ, е броеница в ръка, която светеше нощем, беше поставена над главния портал на училището „Ел Анхел де ла Гуарда“ и приветстваше всеки, който влизаше. След като бях минавала под нея години наред, за пръв път ѝ отправих молитва да се намеси. „Моля те, скъпа Дево, нека сестра Маргарита бъде болна днес. Не от някакво тежко заболяване, а от нещо дребно, но което се лекува само в Ню Йорк или Чикаго, или на някое друго толкова далечно място.“
Марта целуна мама и татко за довиждане и изтича към класната си стая, а червената панделка в косата ѝ се развя зад нея като опашка на хвърчило.
— Не забравяй, ходи се, не се тича — каза една монахиня, когато Марта профуча край нея. Марта премина в бързо ходене, докато монахинята се виждаше, после побягна към класната стая още по-бързо отпреди. Нас тримата ни отведоха през официалните зали, където се провеждаха концертите и тържественият обяд по случай дипломирането, и по един коридор със стени, покрити с ламперия от тъмно дърво. В края му беше кабинетът на сестра Маргарита, единственият кабинет в училището с двойна врата. Представях си, че е пълен с прекрасни и екзотични неща. Вместо това, за моя изненада, това се оказа скромно обзаведена, макар и просторна стая, пълна със стотици книги с кожени подвързии, подредени на рафтове от пода до тавана. Единственото нещо, доближаващо се до прекрасно, беше огромният арковиден прозорец зад голямото бюро, отрупано с документи, листове и някоя и друга хартийка от бонбон.