Беше поставила голямо метално корито в средата на стаята и Алисия седеше в него. Свела поглед, Беба движеше длани над тялото и главата ѝ, без да я докосва. Това продължи няколко минути, преди да започне да напява тихо, докато сипваше ароматизирано олио върху главата на Алисия.
Отначало Алисия не искаше да участва. Когато се събуди сутринта, каза, че не се чувства достатъчно добре, за да прави каквото и да било, освен да си лежи в леглото и да гледа през прозореца. При всяко вдишване примигваше от болка и имаше вид на човек, който чака, просто чака, защото няма какво друго да направи. Лусинда седна до нея на леглото и опита да я убеди да хапне, но Алисия отказа дори малко вода и няколко солени бисквити. Само за една нощ се беше плъзнала още по-далече от живота. Кожата ѝ бе пожълтяла и опъната върху красивите скули, а върху раменете изглеждаше съвсем прозрачна.
— Трябва да излезеш — каза тя и се закашля. — Трябва да излезеш и да се насладиш на деня. — Не спомена нищо за това Лусинда да дойде с мен. Беше ясно, че искаше дъщеря ѝ да е край нея. Затвори очи и остана съвсем неподвижна. После ги отвори широко и ме погледна, внезапно изплашена. — Защо казваш, че Беба никога не греши, Нора?
— Винаги се е оказвала права. Знае разни неща, вижда разни неща.
Алисия отново затвори очи.
— Тогава ще отида при нея. Ще отида да видя дали може да ме отърве от тази болка. — За пръв път признаваше, че изпитва някаква болка.
Беба загребваше топла вода от коритото с една съвършена розова мида и я изливаше върху Алисия отново и отново. Алисия затвори очи, а Беба напяваше някаква песен дълбоко в гърлото си, която сякаш излизаше още по-дълбоко, от корема ѝ, докато музиката изпълни стаята и самите нас. Думите не бяха на испански, а на йоруба, и звуците бяха заоблени и течни, и красиви. Започнахме да се поклащаме заедно с примигващите светлини на свещите, докато всички не се почувствахме напълно отпуснати и спокойни. Бях затворила очи и ги отварях от време на време, за да проверя как е Алисия, която беше свита в коритото, с приведени рамене и имаше вид, сякаш се е унесла в сън, което ѝ се случваше все по-често. Изведнъж тя седна с изправен гръб, сякаш електричество бе преминало през гръбнака ѝ, но Беба не промени ритъма на напева си. Тя сякаш дори не забеляза тази сериозна промяна.
Усетих, че Лусинда трепери до мен, и стиснах ръката ѝ. Беше топла и суха, не изпотена и лепкава като моята. Очите на Беба се отвориха леко и тя разпръсна най-различни билки със сладък аромат във водата. Напевът ѝ стана по-интензивен, лицето ѝ започна да се криви, сякаш някакви невидими ръце натискаха отпуснатата плът на бузите и челото ѝ. Тя извади касапски нож от джоба на полата си и го задържа така, че острието проблесна под светлината на свещите. После се зае да реже роклята на Алисия парче по парче, докато тя остана почти гола, а парчетата мокър плат бяха залепнали за тялото ѝ, за коритото, за Беба.
Дори в сумрака беше мъчително да се гледа изпосталялото тяло на Алисия и бях благодарна, че Лусинда не може да я види. Беше останала като шепот в човешка форма, крехък набор от кости, осеяни с рани с малинов цвят. В този момент моята някога красива братовчедка осъзна голотата си и прикри гърдите си, които някога украсяваха чувствената ѝ фигура. Погледна ме засрамено и видя, че очите ми са пълни със сълзи.
— Болката ще те остави, дете — каза Беба с напевен глас. Очите ѝ отново бяха затворени. — Питай ме каквото искаш да знаеш.
Нямах представа какво означаваше това, но Алисия разбра.
— Ще видя ли моя Тони, преди да умра? — попита тя с глас, изпълнен с кураж.
— Не така, както се надяваш да го видиш.
— Надявам се да го видя здрав и добре.
Беба започна да се люлее, после коленичи и постави ръка върху рамото на Алисия.
— Той е добре. Ще го видиш, че е добре, и ще го видиш свободен.
— А Лусинда? Моят Тони и Лусинда ще живеят ли свободни в Америка?
— Не е писано, не може да стане — отговори бързо Беба. Прекалено бързо за толкова жесток удар.
— Защо да не може, Беба? Имам парите. Защо да не може?
Беба отвори очи и погледна сякаш през Алисия.
— Тони не може да бъде свободен едновременно с теб и с Лусинда.
Алисия захлипа и затрепери, а аз се изправих, за да отида при нея, но Лусинда стисна ръката ми и ме задържа.
Беба вдигна поглед към тавана.
— Тони те чака отдавна. Почти от две години. Вижда те сега и те чака да прекосиш браздата и да отидеш при него.
— Това е невъзможно. Тони е тук и… — Думите и мислите на Алисия се отнесоха и разтвориха в топлата вода, която я обгръщаше. — Тони е мъртъв вече.
— Той те чака, детето ми — промълви Беба.