— Тогава как ще обясниш обилното потене и жълтия цвят на очите си?
Ръката на Рикардо увисна отстрани на тялото му, докато обмисляше възможността за задържане и смърт. Облегна се на будката, внезапно осъзнал надвисналата си обреченост.
— Тони Родригес умря преди две години. Заловиха го при опит за бягство и го застреляха.
— Не изпращат ли съобщение на семейството?
— Лесно е да се прихване въпросното съобщение. Платих на един приятел да ми помогне.
Като чух това, стиснах ръката си в юмрук и ноктите ми се забиха в дланите.
— Възползвал си се от любовта и вярата на една добра жена. Ти си по-отвратителен и от плъховете в каналите.
— Това беше добре за мен и не исках да спира — отвърна Рикардо и леко се наежи. Облиза устните си. — И тя получи нещо от цялата работа.
— Свиня!
— Просто умея да оцелявам — настоя той и ме изгледа от главата до петите. — Виж се, застанала така с пластмасовите си сандали, преструваш се на една от нас. Не знаеш какво е. След няколко дни ще си отидеш вкъщи, при лесния си живот, но ние ще останем да гнием тук. Правим каквото трябва, точно както би правила и ти.
Очите ми се замъглиха и пламнаха, започнах да усещам неравномерния си пулс в ушите. Исках да побягна и да блъскам с ръце по стената, докато ги разкървавя, исках да усетя болката, която измъчваше Алисия. Но най-много от всичко исках да убия Рикардо.
Наведох се да взема един от камъните, които лежаха по черния път, но пазачът вече се бе обърнал с гръб. Той вярваше, че ще умре, че скоро ще го разкарват в количка, ако има този късмет. Хвърлих камъка с всичка сила, но той падна на няколко метра от него и дори не го стресна.
Този път успях да намеря бензин и Лурдес ми даде ключовете за колата, след като двете изпихме набързо по едно силно кафе.
— Не карайте през нощта, ако можете да го избегнете. Фаровете не работят — предупреди ме тя.
Синият шевролет пъплеше по разбития път като старец, получил пристъп на кашлица. Бензинът беше евтин и гумите бяха изтрити, но все пак колата щеше да ни отведе там, където искахме да отидем. Алисия беше по-слаба от предния ден, за нея ставаше все по-трудно да събира енергия, за да говори. През повечето време само гледаше Лусинда, а невъзможно зелените ѝ очи опитваха да попият колкото може повече от дъщеря ѝ. Лусинда беше постоянно край нея, на една ръка разстояние. Неведнъж я виждах да се усмихва в отговор на усмивките на майка си.
Щом поехме по пътя, Алисия остана будна, но не попита къде отиваме. Трите седяхме на предната седалка и тя се бе вкопчила в ръката на дъщеря си.
Отне ни почти два часа по крайбрежния път да стигнем там, но когато пристигнахме, нямаше съмнение, че сме на точното място. Кралските палми ни посрещнаха като стари приятелки, а белият фин пясък се простираше в широка ивица към морето. Имаше един нов лъскав хотел, пълен с туристи с ярки бански костюми и плажни хавлии, преметнати през рамо или увити около кръста. Беше очевидно, че ние не сме туристи.
Паркирах колата на няколко пресечки от крайната ни цел и настаних Алисия в количката. Лусинда зае мястото си до мен, стиснала с ръка едната дръжка, вперила поглед напред.
Бяха построили впечатляваща ограда по периметъра на нашия плаж, с дебели дървени стълбове, които приличаха на обърнати ребра на кит. Би било трудно да прескоча оградата и сама, а с Алисия и Лусинда бе направо невъзможно. Единствената ни надежда беше да изчакаме дискретно край входа на хотела, дебнейки момент, в който да влезем незабелязано. Чакахме на една пейка наблизо почти час, но моментът така и не се появи. Предположих, че сигурно е по-лесно да избягаш от затвора, отколкото да се озовеш на плажа в собствената си страна. Напомних си, че колкото и нови хотели да построяха, каквито и разпоредби да пречеха на кубинците да ги използват, Варадеро принадлежеше на нас и винаги щеше да е така.
Започнах да мисля, че ситуацията е безнадеждна, когато забелязах група работници да минават през входа, натоварени със строителни инструменти и материали. Един от тях дори буташе тухли в количка, почти същата като моята. Пазачът изобщо не ги попита кои са, нито им обърна внимание, като минаваха. Обясних на Лусинда да не мърда от мястото си до майка си, докато не се върна, и изтичах до колата. Никога преди в живота си не съм се радвала така да видя куп мръсни дрехи. Беше очевидно, че съпругът на Лурдес най-после бе отишъл на работа и за наш късмет бе забравил да занесе работните си дрехи за пране. Облякох широкия му панталон, покрит с мазни петна и боя, и една голяма тениска с жълти кръгове под мишниците. Имах дори избор между две шапки. Избрах тази с по-широката козирка и грабнах колкото мръсни кърпи намерих.