Настаних Лусинда в количката заедно с Алисия и ги покрих с мръсните кърпи, които подредих така, че да приличат на купчина тухли или дърва. После беше въпрос на време да изчакам точния момент, за да се вмъкна заедно с някоя група работници. Шансът ми дойде достатъчно скоро и аз сведох глава и надигнах рамене, за да изглеждам по-едра. Разсеян за миг от група оскъдно облечени туристки, пазачът ни махна да влизаме с небрежно движение на ръката.
Стигнахме до пясъка почти веднага и ми стана изключително трудно да бутам количката, но не можех да рискувам да извадя Лусинда изпод кърпите, докато имаше опасност да ни видят. Щом се отдалечихме на няколкостотин метра от портала, казах на детето, че може да слезе, и то бързо се измъкна изпод кърпите, изненадано от горещината на пясъка под краката си.
— Къде сме, лельо?
— У дома, слънце мое. Тук израснахме ние с майка ти. Тук се научихме да мечтаем и да се молим.
Бавно се придвижихме до ръба на водата, където щеше да бъде по-лесно да бутам количката.
— Пясъкът е толкова мек тук, лельо. Много по-мек, отколкото на другия плаж, на който ходим.
— Това е най-хубавият плаж в целия свят. Въпреки че не съм виждала всички други плажове, мога да ти кажа, че е истина.
Лусинда се усмихна и отметна коса към вятъра. Къдриците ѝ подскачаха, докато подритваше вълните. Слухът ѝ бе толкова съвършен, че улавяше идването на всяка вълна и уцелваше върха ѝ с пръстите на крака си.
Алисия заговори за пръв път, откакто бяхме пристигнали. Силният ѝ ясен глас ме изненада.
— Отсекли ли са нашите дървета, Нора? Страх ме е да погледна.
— Виждам ги, където са били винаги. Не се тревожи.
Детето остана край водата, докато аз внимателно разположих Алисия върху пясъка точно под нашите палми. Зад Лусинда виждах платформата, до която двете с Алисия бяхме плували като деца. Поклащаше се спокойно, а извивката на белия пясък се простираше като две любящи ръце към небето.
Доволна, че Лусинда е в безопасност и че няма да ни разкрият, че сме се промъкнали без позволение на плажа, аз легнах до Алисия. Погледнахме нагоре към невъзможно синьото небе, а слънцето ни обливаше с лъчите си и ни намигаше през клоните на палмите.
Алисия въздъхна, размърда се върху пясъка и се обърна към мен. Зелените ѝ очи отразяваха кристалния пясък като бижута, вградени в скелетоподобното ѝ лице. Все още беше красива и нежността в изражението ѝ бе толкова крехка и интензивна, че ми беше трудно да я понеса. Знаех, че ме гледа и ме обича с последните си капчици енергия.
Ъгълчетата на устните ѝ помръднаха в лека усмивка.
— Знаеш ли, Нора. Ако се взираш право в слънцето, без да мигаш, можеш да видиш Бог. — Отвори широко очи и после ги стисна силно. Отново се обърна към мен и очите ѝ блестяха.
— Какво го помоли? — попитах аз.
Тя се усмихна и затвори очи. Дишането ѝ стана повърхностно и бързо и думите се откъснаха като миниатюрни пеперуди:
— Когато си с мен, не ме е страх.
Прегърнах я силно.
— С теб съм, Алисия. Тук съм.
Над нас кралските палми се полюшваха, а сенките им се движеха бързо — като времето, което преминаваше с такова безмилостно безразличие през нашия остров и през живота ни. Отново бяхме малки момичета, развълнувани заради следобедното плуване, очакващи с нетърпение да се потопим в топлите прозрачни води. Отново се учехме да караме кънки, без да паднем или ожулим колене, защото ожулените колене не подхождаха на една млада дама. Притискахме длани към гърдите си, изплашени и любопитни заради болезнените леки подутини, които порастваха по малко с всеки изминал ден. Гледахме в захлас филмовите звезди по телевизията, виждахме ги как се целуват с едва отворени устни. Скоро щяхме да открием сами, че сексът е много повече от целувки и че целувките са много повече от секс. Бяхме зрели жени, които лежаха на плажа между небето и земята, съсипани от неразбираемото усилие да опитаме да разберем нашето приятелство и любовта, която преминаваше от живота във вечността.
Преместих се още по-близо до нея и прошепнах в ухото ѝ:
— Радвам се, че сме тук заедно, Алисия. Точно така си го спомням.
Миглите потрепнаха над очите ѝ, които стихнаха в кротко, тъжно зелено, и не бях сигурна дали ме е чула.
— Грижи се за Лусинда — прошепна ми тя. — Обещай ми…
— Обещавам.
Очите ѝ се затвориха и почувствах, че сега трябва да мълча, но исках да ѝ кажа колко я обичам, да изрека всичко, което е в сърцето ми, всичко, което е тя за мен. Когато заговорих, тя пусна ръката ми и обърна лице към слънцето. Видях я как се отпуска и олеква с покоя на топлината около нас. Никога не бе изглеждала толкова красива, колкото и този момент, и осъзнах, че тя вече гледа Бог в лицето и този път Той я е отвел у дома.