32.
Погребаха Алисия в малко гробище в покрайнините на Хавана. Освен Беба, Лусинда и мен, край гроба ѝ имаше неколцина съседи. Берта се оправда, че не може да дойде заради работата си, но и все едно не харесвала погребенията.
— Сбогувах се с нея, докато беше жива. Това би трябвало да е достатъчно.
Мрачното настроение контрастираше рязко с ослепителното тропическо небе. Когато беше здрава, Алисия би настояла, че такъв ден не трябва да се пропуска, и щеше да организира излет на плажа или в провинцията, или някъде, където да се любува на красотата наоколо. Аз имах сили само да седна на стената на кея и да гледам морето. Никога не се бях чувствала толкова изгубена, толкова несигурна какво трябва да направя като следваща стъпка. Алисия си бе отишла и тази необратима реалност се промъкваше в главата ми и ме смразяваше бавно, така че дори топлината на слънцето вече не можеше да ме сгрее.
Беба беше като скала от сила и състрадание. След погребението идваше в къщата всеки ден, за да провери как е Лусинда. И двете се тревожехме за здравето и благополучието ѝ. Тя не промълви нито дума три дни след смъртта на Алисия. Почти не ядеше и спеше неспокойно, будеше се рязко и викаше майка си. Отивах и ѝ напомнях внимателно, че мама вече я няма. Тя лягаше, без да каже дума, и вече не търсеше утеха, поне не от мен.
В къщата започна да се блъска в мебелите и няколко пъти се препъна и падна, веднъж удари главата си толкова силно, че на челото ѝ се появи черно-синя цицина. Беба държа лед върху подутото почти цял ден. Тя беше единственият човек, когото Лусинда допускаше близо до себе си. Всеки път, когато аз опитвах да я доближа, реагираше рязко и се дръпваше от мен. Така се държеше, откакто беше чула, че планирам да замина от Куба без нея.
Аз отидох до визовата служба, за да проверя статуса на визата на Лусинда с надеждата, че ще мога да я взема със себе си. Попаднах на жена на средна възраст с провиснали бузи и пожълтели от твърде много тютюн и кафе зъби — сигурен знак за човек, който има стабилна работа от доста време.
— Кога заминавате? — попита ме чиновничката, докато ровеше купчината документи, които имаха вид, сякаш стояха на бюрото ѝ отпреди революцията.
— След пет дни.
Тя спря търсенето и ме погледна невярващо.
— Пет дни? По-добре се молете за чудо.
Опитах да ѝ обясня, че съм най-близката жива роднина на Лусинда и че искам повече от всичко да я осиновя, но чиновничката не се впечатли и ме отпрати с махване на ръка и отработено цъкане с език.
Обадих се на Джереми за трети пореден ден с надеждата той да ми помогне да намеря решение на тази все по-невъзможна ситуация и той запази спокойствие и здрав разум на фона на моята нарастваща истерия. Вкопчвах се във всяка негова дума.
— Лусинда ще дойде да живее при нас, когато издадат визата ѝ. Няма да стане сега, така както би искала, но ще се случи. Може дори да хванем твоя братовчед адвоката да ни помогне.
— Това може да трае година, дори повече. Ами обещанието, което дадох на Алисия?
— Обещала си ѝ, че ще се грижиш за Лусинда, и го правиш. Уговорила си се с Беба.
— Не е същото.
Въздишката на Джереми потъна в пращенето по линията.
— Мислиш ли, че Алисия би искала да останем разделени, за да можеш да се грижиш за дъщеря ѝ?
— Знам, че не би искала това.
— Вярваш ли, че Беба ще се грижи добре за Лусинда?
Засмях се въпреки безпокойството си.
— Беба ще се справи по-добре от мен или от когото и да било.
— Значи, всичко е уредено. Беба ще се грижи за Лусинда, докато визата ѝ излезе. А ти ще се върнеш вкъщи при мен, защото… — Замълча за момент. — …защото те обичам и се нуждая от теб.
— И аз те обичам, Джереми.
— Обещай ми, че ще се прибереш вкъщи.
— Обещавам.
— Обещай ми, че ще се прибереш следващата седмица и няма да изпуснеш самолета.
— Обещавам, любов моя.
Всичко изглеждаше ясно и разумно, след като говорих с Джереми. Опитах да обясня това на Лусинда, докато тя седеше на канапето, където Алисия бе прекарала последните си дни. Почти не повдигна глава, за да покаже, че ме слуша, а косата ѝ, която не позволяваше на никого да разреши, висеше като израснала върба. Държеше ръцете си свити и скута, така че ноктите ѝ блестяха като малки полумесеци. Сълзите закапаха върху китките ѝ, когато кимна, че е разбрала, но не ми позволи да я прегърна.
— Започнах да уреждам документите, които ще трябва да се приготвят. Ще дойдеш при мен възможно най-скоро.
Тя кимна и протегна ръка да намери Беба, която бе излязла от стаята.