— Къде е Беба?
Беба скоро се появи, за да я утеши.
Въпреки че вярвах, че доводите на Джереми са логични и разумни, имаше моменти, когато му се сърдех, чувствах някаква неловка дистанция да се оформя в сърцето ми — същата, която изпитвах с родителите си, преди да реша да замина против волята им. А и Лусинда започваше да ме мрази. Усещах омразата ѝ, гъста и тежка, във въздуха, винаги когато се приближавах до нея. Аз само ѝ напомнях за болезнената загуба и на двамата ѝ родители. Най-доброто, което можех да направя, беше да поддържам дистанция и да ѝ спестя още болка. Никога в живота си не се бях чувствала толкова самотна.
Беба ми обясни положението съвсем простичко в деня, когато съобщих датата на заминаването си. Най-после бе убедила Лусинда да се изкъпе във ваната и тя киснеше в моята пяна с аромат на лимон.
— Правиш каквото трябва, за да не се разцепиш надве, Норита. Ти си една и не можеш да бъдеш едновременно на две места.
— Иска ми се да можех и да остана тук, и да замина, Беба. Повече от всичко бих искала това да е възможно. А сега Лусинда ме мрази.
— Това сладко дете не е способно на омраза. Тя прави каквото е нужно, за да остане цяла, също като теб. Това е прекалено много мъка за един човек, за да я понесе.
Беба беше права, както винаги, и аз опитах да си спомня думите ѝ, когато Лусинда ме попита дали може да отиде да спи при Беба тази нощ. Бях толкова щастлива, че ми е проговорила, че не можех да ѝ откажа или да разбера, че това е още едно отхвърляне. Оттогава Лусинда живееше при Беба.
Предпочитах да спя на дивана, който още миришеше на лосиона за тяло и парфюма, които бях подарила на Алисия в деня на пристигането си. Това ми се струваше сякаш преди цяла вечност, преди няколко живота. Една нощ Алисия се появи в сънищата ми, косата ѝ се развяваше от вятъра като златисти облаци във въздуха. Беше красива и силна, такава, каквато я помнех, отпреди да замина от Куба, и танцуваше с Тони над палмите, които гъделичкаха стъпалата им. Смееха се, като гледаха надолу към мен, а аз се сърдех, че са толкова безгрижни и свободни, докато аз бях затисната от проблемите си.
На вратата се почука в деня преди планираното ми заминаване. Големият ми куфар лежеше на пода в малката всекидневна, така че вратата не можеше да се отвори напълно, но когато все пак успях, се озовах лице в лице с дребен мъж с очила с черни рамки. Те сякаш не подобряваха зрението му, защото той постоянно надничаше през рамото ми, за да види кой или какво има в стаята. Докато правеше това, аз забелязах чистата му риза и хубавите обувки.
— Беше ми съобщено, че тук има едно дете. — Погледна в тетрадката си по-внимателно. — Лусинда Родригес.
Пристъпих така, че той да не може да види стаята.
— Проблем ли има?
Мъжът продължи да чете записките си.
— Тук пише, че детето наскоро е останало сираче. Задължение и право на държавата е да оцени грижите и образованието…
Отворих вратата малко по-широко, за да мога да стъпя от външната страна на прага.
— Аз съм леля на Лусинда и се грижа достатъчно добре за нея.
Той погледна куфара на пода.
— Но вие заминавате.
— Има кой да се грижи за детето.
— Може ли да попитам кой?
— Близка приятелка на семейството.
Мъжът си записа нещо в тетрадката и поклати глава.
— Ще съобщя това на шефовете си. Обаче трябва да ви информирам, че не е обичайно деца сираци да живеят с хора, които не са им роднини. Нашият доклад сочи, че детето е сляпо и досега не е получавало нормално образование.
— Уверявам ви, че тя е много образована, макар че не е посещавала държавното училище.
Гримасата на мъжа премина в лека усмивка.
— Имаме училища и за деца инвалиди.
— Сигурна съм, че е така.
— Къде е детето сега?
— За съжаление, не е тук в момента.
Мъжът записа още нещо, откъсна един лист от тетрадката си и ми го подаде.
— Трябва да съобщите местонахождението ѝ в тази служба. Ако не получа информация от вас до два-три дни, ще се върна.
Беба слушаше с мрачно изражение, докато отмерваше захарта за кафето.
— Каза ли им къде е тя?
— Разбира се, че не.
— Добре. — Подаде ми кафето и чашата затрака върху чинийката. — Лусинда повече не може да се върне там, а ние не трябва да излизаме известно време, особено денем.
Показах ѝ листа, който мъжът ми беше дал, и тя веднага го смачка на топка и го хвърли в боклука.
— Така и не се научих да чета.
След това ѝ дадох кутията с парите, които Алисия бе спестила и криеше в стената. Когато видя колко пари има в кутията, тя постави длан на гърдите си и седна рязко на табуретката.
— Мили боже, дете, как се разхождаш по улиците с това? Тук могат да ти прережат гърлото за десет долара.