Лусинда спеше на пода, на нещо като легло, което Беба ѝ бе направила. Тя се размърда и аз прошепнах:
— Алисия пестеше тези пари, за да може, когато Тони излезе от затвора, тримата да намерят начин да заминат за Щатите. Използвай ги за каквото трябва, за да се грижиш за Лусинда, а аз ще ти изпращам пари всеки месец. И за двете.
— Няма нужда да ми плащаш за това, че ще се грижа за детето.
— Знам, че няма.
Казах на Беба, че ще се върна по-късно през деня, за да се сбогувам с тях, защото на другата сутрин заминавах много рано. Когато я прегърнах на вратата, видях малкото лице на Лусинда отразено в напуканото огледало, подпряно на вратата до нея. Очите ѝ бяха широко отворени, а лицето — напрегнато от усилието да не издаде звук, въпреки че плачеше.
Берта дойде да ме види същия следобед и да използва възможността да се сбогуваме, тъй като щеше да излезе за работа привечер. Исках да ѝ благодаря, че беше помогнала на Алисия за Рикардо, но не знаех как да повдигна въпроса.
Предложих ѝ да се подпре на рамото ми, докато събуваше яркорозовите си обувки с високи токове.
— Знам как си помогнала на Алисия за Рикардо.
— Откъде разбра?
— Отгатнах го по изражението му, когато Алисия спомена, че ти ще занесеш нещата следващия път.
Берта се засмя и се отпусна на дивана.
— Ако не беше заради Алисия, никога не бих позволила на онзи грозник да ме докосне, колкото и пари да имаше. — Тя повдигна изрисуваните си вежди. — Е, може би…
— Мисля, че трябва да знаеш… Казах му една лъжа. Бях толкова ядосана заради това, което бе причинил на Алисия, че му казах… че и ти си болна. Алисия вече го беше успокоила, че се е разболяла, след като те двамата… и трябваше да направя нещо, за да му отмъстя…
Берта замълча, замислена за момент, после ме погледна открито и каза:
— Алисия винаги казваше, че си умна, но това е било гениално. Доколкото познавам Рикардо, шубето ще го държи поне десет години. — Засмя се. — Заслужава си да страда, копелето.
— Но това може да те изложи на опасност…
— Той може да е изрод, но не е глупак. Няма да каже и дума. — Берта се замисли отново. — Освен това може и да е истина. Алисия внимаваше много повече от мен. — Сви рамене, за да прогони прокрадналото се за секунди съмнение, и се изправи. Прегърна ме силно, като едва не ме задуши в гъстата си коса, втвърдена с много лак и балсами, които уж трябваше да я укротят.
Вече ѝ бях казала три пъти, но за да съм сигурна, повторих още веднъж, че който и да се появеше на вратата, трябваше да му казва, че Лусинда се е преместила да живее на друго място и тя не знае къде. Берта кимаше, че е разбрала, но аз продължавах да се тревожа. Въпреки щедростта ѝ, тя не беше имунизирана срещу подкупи и се бе заразила с тази болест, причинявана от отчаянието, твърде отдавна.
Реших да отида по дългия път към къщата на Беба, като мина по кея. Температурата не беше толкова висока и морето разгръщаше тюркоазеното си съвършенство на фона на кобалтовосиньото небе. Това беше моята Куба, за която бях мечтала. За момент завидях на Алисия, че беше изживяла живота си сред такава красота. Тя беше много повече част от Куба, отколкото аз някога съм била, а сладката музика на сърцето ѝ ме напускаше, оттегляше се неумолимо като отлива.
По това време утре щях да си бъда в Лос Анджелис. Щях да се събудя и да си взема горещ душ, докато американското ми кафе се приготвяше в автоматичната кафе машина. Щях да се настаня в малката си хонда и да поема по равните улици покрай грижливо поддържани морави. Щях да паркирам на запазеното си място и да работя точно осем часа и половина, а после да се върна вкъщи и да поръчам китайска храна, защото съм прекалено уморена, за да готвя. А Джереми щеше да се прибере у дома при мен, както винаги, и двамата щяхме да заспим прегърнати.
Лусинда седеше сковано на стола си, когато пристигнах. Беба се беше постарала да вчеше косата ѝ и да я облече в една от роклите, които ѝ бях донесла. Беше жълтата, с нежна бродерия на яката. Момичето приличаше на куклите, които се поставят на някой висок рафт в къщата, защото са прекалено красиви, за да се играе с тях.
Побъбрих си с Беба, докато гледах Лусинда край прозореца. Тя бавно обърна лице по посока на гласа ми. Очите ѝ бяха нежни и блестяха с очарователна светлина. Не беше изглеждала толкова спокойна от смъртта на Алисия и гърлото ми се стегна от надежда и силни емоции. Без да мисля, отидох при нея и коленичих пред стола ѝ, за да са очите ни на едно и също ниво. Ръцете ѝ веднага се вдигнаха към лицето ми и тя се усмихна.
— Лельо Нора — прошепна, когато я прегърнах толкова силно, че ако беше кукла, щях да я счупя, но тя отвърна на прегръдката ми със същата сила. — Съжалявам, лельо Нора. Съжалявам, че ти бях толкова ядосана.