— Не, слънце мое, не се извинявай за нищо. Моля те, недей…
— Искам да се извиня, защото наистина съжалявам и защото мама ми каза, че трябва.
— Мама? — Погледнах Беба, която сви рамене и продължи да чете с присвити очи листа, на който бях написала домашния си адрес и телефонния номер. Чак тогава забелязах металното корито в ъгъла на стаята и усетих слабия мирис на сяра.
— Беба днес ми приготви корито като на мама, за да ме отърве от болката, и се получи, лельо Нора, получи се. Вече не се чувствам ядосана или тъжна, защото знам, че мама и татко са щастливи заедно на небето, и знам, че ти ще се върнеш за мен. Нали няма да ме забравиш?
— Разбира се, че няма да те забравя, любов моя. Как бих могла?
Продължих да я прегръщам под погледа на Беба. За пръв път се почувствах разтърсена от тези очи, които сякаш знаеха и виждаха толкова много, но реших да не я питам какво е изпитала и точно какво се бе случило с Лусинда. Не исках да помрачавам момента с каквито и да било съмнения.
Беба притисна красивите си тъмни ръце към лицето ми и аз вдишах аромата на кафе и лимон, на солени бисквити и дълбока, всепроникваща мъдрост. После я целунах по бузите и си взех довиждане.
Опитах да заспя, защото знаех, че трябва да стана рано, за да хвана самолета си, който излиташе от летището в осем сутринта. Гледах през прозореца към това, което беше виждала Алисия през дългите месеци на болестта си, докато е мечтаела да бъде отново с Тони, докато се е молела за Лусинда, след като беше приела, че зрението ѝ не може да се възстанови. Виждах една някога елегантна жилищна сграда и на вечерната светлина нейното предишно великолепие почти се завръщаше, с парапетите от ковано желязо на балконите — като мигли, натежали от грим и блясък.
Видях танцуващата светлинка от цигара над един от парапетите и различих фигурата на млада жена, седнала на стол и облегната назад, с кръстосани крака и поглед, отправен към небето. Дори и в сумрака виждах, че жената е красива. Стройните ѝ крайници сияеха на лунната светлина като тесни ивици, а косата ѝ блестеше в златисто. Изведнъж жената се освети, сякаш към нея бе насочен сценичен прожектор, който постепенно засилваше яркостта си. Примигнах силно. Бях уморена и трябваше да заспивам, но не можех да откъсна очи от младата жена. Опитах да разбера какво правеше тя, но когато светлината се засили, осъзнах, че изобщо не пушеше. В ръка държеше свещ и я движеше нагоре и надолу, опитвайки да привлече вниманието ми. Правеше ми знаци, викаше ме. Нещо не беше наред ли? Дали беше заключена там?
Останах в леглото и продължих да гледам младата жена, хипнотизирана от кръговите движения на свещта и начина, по който косата се развяваше настрани от лицето ѝ, сякаш от самата нея повяваше бриз. Но нощта беше спокойна, нямаше вятър. Неподвижната завеса на отворения прозорец потвърждаваше това.
Заключих, че тя ме мисли за Алисия и опитва да ми съобщи нещо, както е правила и в миналото. Трябваше да изляза и да ѝ кажа, че Алисия е мъртва. Всички съседи го знаеха. Тя защо не беше научила?
Станах от леглото и навлякох риза върху тениската и шортите, с които бях. Момичето беше на третия етаж на сградата от другата страна на улицата. Можех лесно да ѝ извикам отдолу и да разбера дали е добре. Отворих вратата и излязох на пътя. Тя още беше там и протягаше ръце към мен, сякаш бе в опасност.
— Идвам! — извиках ѝ и се втурнах към входната врата на сградата. Тя беше не само заключена, но и закована с няколко слоя дъски, които сякаш гниеха на това място от години. После си спомних, че сградата е прокълната и е необитаема от доста време. Младата жена явно бе успяла да се промъкне вътре и сега не знаеше как да излезе. Щях да ѝ извикам отново, но когато погледнах нагоре, нея вече я нямаше.
Проверих главния вход и заключих, че не би могла да влезе или излезе през него. Няколко пъти обиколих сградата, но всички прозорци и врати бяха заковани със стари дъски.
Озадачена от изчезването ѝ, тръгнах да обиколя сградата още веднъж, когато зърнах някакво сияние с ъгълчето на окото си. На рамката на вратата беше подпряна бялата свещ, с която младата жена ми махаше от балкона, пламъкът ѝ още примигваше в нощта. Приближих се да я огледам и накрая я взех в ръка. Как, зачудих се, бе успяла да излезе, без да я забележа? Прозорците и вратите бяха заковани отвън. Не би могла да скочи от третия етаж.
Огледах за последно улицата, преди да се отправя към леглото си. Вече беше късно и опитах да прогоня мислите за мистериозното момиче от главата си и да се съсредоточа върху Джереми, който ме очакваше след по-малко от двайсет и четири часа. Щеше ли да е същото помежду ни, след като бяхме прекарали толкова много дни разделени? Чувствах се замаяна от нервното очакване, но сърцето ме болеше от мисълта, че това беше последната ми нощ в Куба — последната ми нощ у дома.