33.
Пристигнах на летището в шест сутринта, защото знаех, че там ще цари бъркотия. Носех празния си куфар и бях облечена с единствената рокля, останала от дрехите, които бях донесла. Бях решила да оставя другия си куфар пред вратата на стаята на Берта като подарък за нея.
Толкова бързах да стигна на летището, че не бях имала време да помисля за събитията от предната нощ. А една част от мен изобщо не искаше да мисли за тях. Беше време да продължа живота си. Бях съпруга на прекрасен, влюбен в мен мъж, който ме чакаше. Трябваше да мисля колко много желая да се любя с него, а не за случилото се с онова момиче на терасата. Бях пъхнала свещта в чантата си и сега бръкнах, за да проверя дали още е там. Съжалявах, че не можех да говоря за това с Беба. Бях сигурна, че тя щеше да има обяснение — нещо като „зов от сънищата“ или „силата на по-малко известните духове“. Колкото и шантаво да беше обяснението ѝ, копнеех да чуя нещо, което да обясни съмненията, витаещи в главата ми цяла сутрин.
Бях в началото на опашката и се готвех да дам паспорта си за проверка за трети или четвърти път тази сутрин. Затворих очи и се насилих да си представя Джереми, който ме чакаше, щастлив, че скоро ще бъдем заедно и че всичко ще бъде наред. Двамата щяхме да се погрижим за документите на Лусинда, в това нямаше съмнение. Тя щеше да пристигне при нас съвсем скоро. Беба можеше да се погрижи за нея по-добре от всеки друг. Тя беше по-находчива и ориентирана в живота в Куба след революцията, отколкото аз някога щях да бъда. Освен това Лусинда не ме мразеше. Тя знаеше, че ще се върна за нея, Алисия ѝ го бе казала.
Главата ми се замая, стомахът ми се преобърна, а краката ми отказаха да се придвижат напред заедно с опашката. Пот изби на челото ми и навсякъде другаде, започна да се стича по гърба и бедрата ми. Помислих, че ще припадна.
Младият мъж, който очакваше да получи паспорта ми, прозвуча загрижено:
— Нещо не е наред ли, госпожице?
— Не… не знам.
— Минете напред и се подпрете на гишето — предложи той, сякаш бе свикнал да се справя с припадъци.
Направих, както ми каза, но не се почувствах по-добре. Главата ми се въртеше, а ушите ми ехтяха, сякаш бях долепила до тях две големи миди. Не чувах нищо.
Младият мъж посегна към паспорта ми, но аз го притисках към гърдите си, като че опитвах да успокоя сърцето си с него.
— Не мога да замина.
Той не ме чу правилно. Гледаше компютърния екран, а ръката му още висеше във въздуха в очакване. Пътниците, които вече бяха минали проверката, крачеха предпазливо към отворената врата и чакащия самолет.
— На самолета има тоалетна, госпожице.
Залитнах назад и настъпих човека зад мен.
— Не мога да замина — казах отново и се стоварих на най-близкия стол. Как бих могла да забравя вида на Алисия, когато за пръв път се влюби и стана жена? Бръкнах в чантата си, за да извадя свещта. Тя беше палила безброй свещи през годините, за да поддържа надеждата жива, когато целият свят се сриваше около нея. И сега искаше да остана и лично да се погрижа Лусинда да получи свободата си. Знаех това със същата сигурност, с каквато знаех, че Джереми искаше да се върна при него и чудесния ни живот в Калифорния.
Поех си дълбоко дъх и опитах да се съсредоточа върху факта, че трябваше да се кача на самолета. Може би Беба ми изпращаше послание с нейните духове и ритуали, но единственото, за което можех да мисля, беше обещанието, дадено на Алисия, че няма да изоставя детето ѝ. Бях се заклела точно преди тя да издъхне в ръцете ми.
Успях да се изправя и да отида до прозореца, зацапан от убити комари и следи от потни длани. Видях как самолетът се нагрява на слънцето, докато механиците проверяваха това и онова. Имах предостатъчно време да променя решението си, ако поисках, и паспортът в ръката ми напомняше за това. Заради потта по пръстите ми той се изплъзна и падна на пода. Не се наведох да го вдигна, докато самолетът не пое по пистата и не се отдели от кубинската земя.
Лусинда ме прегърна и се засмя радостно:
— Леля Нора се върна много бързо. Не очаквах да се върнеш толкова скоро, но се радвам. — Ръцете ѝ пърхаха върху лицето ми.
Беба изобщо не се изненада да ме види в стаята, облечена в последната ми хубава дреха — оранжева ленена рокля, със сандали и подхождаща им чанта. Тя се подпря на рамката на вратата, която водеше към кухнята, със скръстени ръце, засмя се и поклати глава. После бързо изчезна да направи кафе и се върна с две нащърбени чаши. Докато пиехме кафето, ѝ обясних за случилото се предната нощ и ѝ показах свещта, която бях намерила.