Лусинда я взе от мен и я притисна към бузата си, вече убедена, че майка ѝ я е оставила. Но Беба, която дъвчеше бавно бисквита с единствения си преден зъб, не изглеждаше развълнувана. Аз очаквах нейното свръхестествено обяснение, което да ме ориентира, нещо, което да оправдае решението ми да не се върна при Джереми, както му бях обещала.
— Няма значение какво си видяла снощи, независимо дали е било дух от небето, или просто плод на твоето въображение — каза Беба накрая. — Важното е, че си направила това, което си смятала за правилно.
Не очаквах да чуя това от нея. Трябваше ми нещо по-съществено, някакво уверение, че не съм сбъркала. Притиснах я да ми каже какво мисли за Джереми и как той ще приеме факта, че не се бях качила на самолета. Настоявах, както правех като момиче, когато я молех да ми разкаже още една история, преди да изгаси лампата.
— За бога, дете, не мога да ти дам нещо, което нямам. Мога само да ти кажа, че времето и събитията ще ти покажат дали си постъпила правилно.
Времето и събитията, както се изрази Беба, ми заговориха съвсем скоро. Прекарах нощта в апартамента на Беба и на следващата сутрин, много рано, ни събуди чукане на вратата. По силния звук беше ясно, че който стоеше от външната страна, използваше някакъв предмет. И не беше само един човек, защото дочухме разговор. Беба, която винаги спеше напълно облечена и с кърпа на главата, обу сандалите си и тръгна към вратата, като хвърли поглед към мен, с който ми каза: „Ще се оправя с това, ти си мълчи“.
Издърпах чаршафа, за да скрия себе си и Лусинда под него. От мястото, където спяхме на пода, човекът на вратата трябваше да мине покрай Беба и да влезе в стаята, за да ни види. Не се налагаше да казвам на Лусинда да пази тишина. Двете се прегърнахме силно и затаихме дъх.
Беба се закашля и отвори вратата. Представих си я как оглежда натрапниците отвън. С погледа си тя можеше да стопи лед на вода, когато се налагаше. Аз бях изпитала този поглед на гърба си и се бях възползвала от него като защита в много случаи през живота си. В този момент бях повече от всякога благодарна, че Беба е на моя страна.
— Търсим едно дете — каза някой и разпознах гласа на човека с очилата от Министерството на образованието. — Казва се Лусинда Родригес. Информираха ни, че сега живее тук.
— Какво искате от нея?
Сега заговори жена с писклив глас, сякаш някой беше вързал гласните ѝ струни на възел:
— Вие нейна роднина ли сте?
— Да — отвърна Беба без колебание.
— Това е странно, бяхме информирани, че детето няма живи роднини.
— Информирали са ви погрешно.
Последва мълчание. Сега се гледаха един друг изпитателно, бях сигурна. Нямаше как някой да надвие Беба в такава ситуация. Сигурно костите им вече се превръщаха в желе. Трябваше да потисна странното желание да се разсмея и прегърнах Лусинда още по-силно.
— Вашето име, моля? — попита мъжът.
— Беба.
— А фамилията ви?
— Просто Беба.
Ново мълчание и пристъпване от крак на крак. Не от Беба.
— Това, че не ни съдействате, няма да помогне нито на вас, нито на детето, уверявам ви — заяви жената с тон на превъзходство. — Освен ако нямате документи, потвърждаващи, че сте законен настойник на момичето. Иначе то ще бъде настанено в сиропиталище за негово добро. Разбрахте ли?
— Напълно. Изразявате се много добре.
Сега продължи мъжът:
— Ние ще се върнем… Беба.
Беба затвори вратата след тях и отиде до прозореца на кухнята. Щом се увери, че са си тръгнали, вдигна чаршафа, под който се криехме, и застана с ръце на кръста и загадъчна усмивка на лицето. Знаех, че е изплашена, но не иска Лусинда да го забележи, а беше прекалено трудно за толкова честна жена като Беба да изглежда по един начин, а да звучи по друг,
— Мисля, че сега е подходящ момент — каза ни тя, докато приготвяше закуската. — Сега е подходящ момент да вземете онези пари и да намерите начин да се измъкнете оттук.
— Искаш да кажеш, без да чакаме визата?
— С парите, които имате, не е нужно да чакате каквото и да било.
Това беше вариант, който не бях обмисляла. Винаги си бях представяла, че ще заминем законно, с моя американски паспорт и визата на Лусинда, и не бях мислила за варианта за бягство. Спомних си какво ми беше писала Алисия преди няколко години: че ще си осигури място на товарен кораб. Може би щяхме да успеем да намерим нещо подобно сега? Изведнъж ми се прииска да изтичам до най-близкия телефон и да се обадя на Джереми, за да му кажа, че съм добре, и да не се отчайва от мен. Че скоро щях да си бъда у дома.