През прозореца се виждаха ученичките, които влизаха в час, и за пръв път съжалих, че не съм при тях, а бях седнала на дървения стол, от който краката ми едва стигаха до пода.
Мама и татко ме наблюдаваха с любопитство, докато се преструваха, че разговарят за новите съседи, които се бяха нанесли на три етажа под нас. Няколко пъти ме бяха питали за какво е срещата, но аз не бях събрала кураж да им кажа. Исках да отложа присъдата си възможно най-много. Бях загубила битката за уроците по пиано и по математика, но нямаше да загубя и тази, трябваше ми само време да измисля стратегията си.
Сестра Маргарита влезе в кабинета през малка врата между рафтовете с книги и се придвижи безшумно през стаята. Седна на бюрото си и сплете пръсти с плавен, но властен жест на божествен авторитет. Слънчевите лъчи навлизаха през прозореца зад нея и ѝ придаваха вид на архангел, бранещ небесните порти.
— Нора каза ли ви защо ви повиках тук днес? — попита тя.
— Не.
Сестра Маргарита се обърна към мен:
— Искаш ли да им кажеш сега, дете?
Гърлото ми беше стегнато и пресъхнало. Стиснах седалката на стола. Не можех да говоря, само поклатих глава, люлеейки крака напред-назад.
— Искаш ли аз да им кажа? — Сестра Маргарита ми се усмихна и аз веднага се изпълних със страхопочитание. Усмивка от сестра Маргарита беше дар, отпускан на малцина избрани, и за частица от секундата си помислих, че трябва просто да се съглася и да стана монахиня, за да не я разочаровам. Кимнах ѝ да говори вместо мен и усетих как в стомаха ми пламва непоносима горещина.
Тя погледна родителите ми, сияеща от гордост.
— Изглежда, малката Нора е призвана.
— Призвана? — попита татко, подсмихвайки се.
Мама се наведе напред на стола си и докосна леко коляното ми, за да спра да люлея краката си.
— Не разбираме, сестро.
— Наблюдавам Нора от много месеци и вярвам, че тя е призвана да последва Христос и да му посвети живота си. — Думите на сестра Маргарита отекнаха като камбаната на часовника на кръгъл час, а очите ѝ се отправиха към тавана, сякаш бяха изпълнени с екстаз.
Не посмях да последвам погледа ѝ, за да не видя лицето на Бог, което потвърждава, че съм избрана. Почувствах се замаяна и стиснах стола още по-силно, като гледах право напред през прозореца, покрай усмихнатото лице на сестра Маргарита, към момичетата, които се смееха в слънчевия двор. Един ярък лъч попадна в очите ми, но не можех дори да примигна, защото сълзите ми вече напираха.
И тримата ме наблюдаваха. Родителите ми изглеждаха слисани, сякаш ме виждаха за пръв път. Сестра Маргарита имаше вид, сякаш очакваше да се сдобия с крила и ореол.
Татко наруши мълчанието:
— Вярно ли е това, Нора? Искаш ли да станеш монахиня?
Аз примигнах веднъж, погледнах него, а после и сестра Маргарита, чиято усмивка беше станала още по-сладка. Как можех да я разочаровам? Тя изглеждаше толкова убедена, че искам да бъда като нея, а не танцьорка във вариете с розови пера на главата или съпруга и майка, която облича децата си в меки дрешки, украсени с бродерии.
Красиво очертаните вежди на мама се извиха заинтригувано и тя постави длан върху ръката на татко точно когато той се канеше да заговори отново.
Долната ми устна затрепери. Опитах да я спра, но колкото повече опитвах, толкова по-зле ставаше. Тъй като вече не можех да издържа на изпитателните им погледи, сведох глава и видях как високите токчета на мама се забиха в пода, защото тя тръгна да се изправя. В този момент скочих от стола си и избягах от стаята, преди някой да успее да ме спре. Отворих рязко вратата на кабинета и се втурнах по официалния коридор (което беше забранено), после изхвърчах през главния вход, като едва не съборих сестра Роберта по пътя си.
— Нора, какво има? — чух я да вика след мен, докато прескачах стъпалата по две. Спрях чак когато стигнах до моравата в подножието им. Останах с гръб към училището, задъхана и вперила поглед в сребристото късче от морето, което се виждаше между колажа от пастелни сгради пред мен. Можех да продължа да тичам — през портала, под Девата — и никога повече да не се върна. Можех да се добера до училището на Алисия и да я убедя да тръгне с мен. Железопътните релси вече не ми се струваха толкова лоша идея. Няколко нощи в джунглата нямаше да ме убият.
Чух пружиниращи стъпки в тревата зад мен. С дългите си крака татко можеше да ходи почти толкова бързо, колкото аз тичах. Той ме завъртя към себе си, като ме хвана за раменете и се наведе, за да ме погледне в очите.
— Никой няма да те принуждава да правиш нещо, което не искаш.
Вгледах се в очите му и вдишах успокоителния мирис на афтършейва му.