Лусинда ме информира, че за Пепе, съседа, се знаело, че може да помогне за такова нещо, така че им казах, че отивам да говоря с него. Намерих го няколко часа по-късно, седнал на стъпалото пред дома си, да развива голямо кълбо прежда. Обясни, че жена му го купила за дребни пари, защото цялото било на възли, но било много трудно да се намери прежда.
Не изглеждаше особено развълнуван, че имат прежда, ала се радваше, че може да свърши нещо, без да му мисли много.
Когато му обясних от какво се нуждаем двете с Лусинда, дългите му кафяви пръсти, движещи се като крака на паяк, спряха и той се загледа право пред себе си. Почти без да движи устни, попита:
— Колко имате?
Когато му казах, пръстите му отново започнаха да се движат и той кимна със сериозно изражение.
— Мога да намеря нещо в такъв случай. След две седмици пристига пратка и…
— Нямам толкова време. Трябва ми нещо за утре или най-късно вдругиден.
Той смръщи вежди.
— Има кораби всеки ден, но хората, които аз познавам, пристигат след две седмици. Знам, че на тях може да се разчита. Не мога да съм сигурен, ако е друг.
— Ще трябва да рискувам. Онези хора ще се върнат съвсем скоро и ако намерят Лусинда, никога вече няма да я видим.
Пепе кимна, че разбира, и аз извадих плика с пари от чантата си и му го подадох, но той отказа да го вземе и каза, че му трябват само петдесет долара, за да се договори. Останалото щях да платя лично. Разбрахме се да се срещнем по-късно същата вечер.
Казах на Лусинда и Беба, че Пепе може и да успее да уреди да заминем на следващия ден и че щяхме да знаем вечерта.
— Как да прекараме последния си ден в Куба? — попитах Лусинда.
Тя седеше на дивана и четеше. Не беше помръднала оттам цялата сутрин.
— Мисля, че не трябва да излизаме, лельо Нора, да не би някой да ме види. Най-добре да стоим тук и да чакаме — каза тя след малко.
— Искаш да стоиш тук целия ден?
Тя кимна и продължи да чете.
Беба седна с мен до прозореца и скръсти ръце. Хрумна ми, че може парите да ни стигнат и Беба да тръгне с нас.
Може би имаше време да информирам Пепе? Споменах ѝ за тази възможност и тя се ухили от перспективата.
— Можеш ли да си представиш Беба в онова голямо и лъскаво място?
— Идеално си те представям там, Беба.
Тя поклати глава и стисна устни, сякаш бе опитала кисел лимон.
— Прекалено късно е за мен, Норита. Може би преди десет или петнайсет години щях да тръгна, но сега не. Ще умра тук, в моята страна, където ми е мястото.
— Не искаш ли отново да живееш на свобода?
— Може би не възприемам свободата по същия начин като теб. Има свобода, която съм открила през годините. Тя идва от осъзнаването, че не ми трябва много, за да бъда щастлива. Идва от това, че съм надживяла усещането за мизерия и страх и съм намерила надежда в собствените си сълзи. — Засмя се с дълбокия си златист смях, който изпълни стаята. — Чувствам свободата да стоя на опашка цял ден с купонната си книжка само за да разбера, че хлябът е свършил, преди да ми дойде редът. Чувствам свободата, когато се моля край морето и се обръщам към добрия Бог да ме нахрани с вятъра и слънцето, и небето. — Беба намести кърпата на главата си и пъхна няколко измъкнали се кичура. — Това е моята свобода, Норита, и не е нужно да бягам никъде, за да я имам.
В къщата на Пепе нямаше никого, когато пристигнах там вечерта, така че седнах на обичайното му място на стъпалото отпред. Вятърът разхлаждаше тясната улица и когато се наведох наляво, видях част от площада, където децата играеха в отдавна пресъхналия стар фонтан. Спомнях си този площад отпреди революцията — минавахме с колата край него, когато отивахме на църква в неделя. Беше обграден от бели и жълти рози и водата във фонтана винаги се лееше мелодично. Децата хвърляха монети в него и си намисляха желания. И поне в моя случай, след хвърлянето на монета получавах фунийка кокосов сладолед. Нищо чудно, че Пепе обичаше това място. За миг можеше да си представи времето, когато Куба беше млада и безгрижна.
Той се приближи с поклащаща се походка. По лицето му не можех да отгатна дали е успял или не. Пепе винаги изглеждаше по един и същ начин. Кимна ми почти недоловимо, щом ме видя, а когато аз се изправих, за да го поздравя, ми подаде сгънат лист бяла хартия.
— Тръгва утре, в седем сутринта. Трябва да се срещнеш с човека тази вечер и да му платиш предварително.
— Колко?
— Две хиляди. Останалите, когато пристигнете. Корабът ще плава първо до Ямайка, където ще слезете. Лесно ще хванете самолет от Кингстън до Маями.