Не се сдържах и го прегърнах силно. Той понесе изблика ми на привързаност, без да каже и дума, макар че стоическото му изражение се смекчи от загадъчна полуусмивка.
— Искам да ти платя за помощта, Пепе, моля те. — Бръкнах в джоба си да извадя пачката с пари, която усещах долепена до бедрото ми цял ден.
Той бавно вдигна ръце да ме спре. За него това беше равносилно на емоционален ураган, затова замръзнах.
— Не ми плащай сега, братовчедке. Ако всичко мине добре, можеш да ми изпратиш малко пари, когато пристигнете в Щатите, или пък кутия американски цигари. Знам, че няма да забравиш.
34.
Двете с Лусинда опаковахме малкото си вещи в торбата, която бяхме използвали, когато си правехме пикници на плажа. Взехме само няколкото тениски, които бях купила преди седмици, и два чифта къси панталонки. Останалата част беше пълна с бисквити и плодове.
Беба донесе още една торба с плодове и я постави до нашия издут сак.
— Не е нужно, Беба, ще бъдем в Ямайка съвсем скоро. Колко банана можем да изядем двете?
Тя постави ръце на кръста си и поклати многозначително глава.
— Може и да не ги изядете, но на кораб, пълен с мъже, няма да останат. По-добре да мислят за бананите и мангото. Ще ви трябват всички възможни средства да ги разсейвате. — Кимна към Лусинда, която спеше на дивана. Златистите ѝ къдрици бяха уловили лъчите на залязващото слънце, а дългите ѝ гъсти мигли потрепваха леко над розовите страни. Дългите ѝ крака започваха да придобиват извивките на женствеността и Лусинда приличаше на Алисия, когато беше най-красива, само дето Лусинда щеше да стане по-висока и лицето ѝ, също толкова сладко, беше по-екзотично с формата и цвета си. Нямаше съмнение, че бе предопределена да бъде красива жена. Прогоних настрани мисълта за потенциалните проблеми. Сега си имах други грижи.
Стана точно както Пепе ми обясни. Висок слаб мъж с брада и червена риза ловеше риба на края на кей 17 в района на складовете. Трябваше да му предам найлоновата торба, пълна с продукти по мой избор, стига вътре да имаше кутия от кафе, съдържаща половината пари. Другата половина щяхме да платим след пристигането ни в Ямайка.
Отидох при мъжа и му подадох торбата, но той само ми кимна, за да ми покаже да я оставя на земята до краката му. Направих го и за момент се притесних, че торбата може да се катурне в морето, затова я наместих по-далече от ръба и се дръпнах назад.
— Остани и поговори малко — каза той, без да ме поглежда. — Ще изглежда странно, ако просто си тръгнеш, без да кажеш нищо.
На кого щеше да изглежда странно? Някой наблюдаваше ли ни?
— Разбира се — измърморих в отговор.
— Разбрах, че с теб ще пътува едно сляпо момиче?
— Племенницата ми.
— Прехвърлянето от лодката на кораба може да е сложно. Тя ще се справи ли?
— Ще се погрижа да се справи.
Той огледа водата и дръпна кордата.
— Добре. — Нави леко макарата и обърна лицето си наполовина към мен, като избягваше погледа ми. — Очаквам да сте тук утре в пет и нито минута по-късно… или ще изпуснем връзката. Трябва да гребем два часа до кораба и не се знае колко силни ще бъдат вълните.
До този момент това не ми беше хрумвало. Мислех, че трябва да се прибера у дома и да предпазя Лусинда да не попадне под опеката на държавата. Мислех, че трябва да видя Джереми възможно най-скоро и да спася брака си.
— Ще бъде ли опасно?
— Само ако ни заловят и не повярват на историята ни.
— Историята ни?
— Че сме излезли на риболов. Ти си ми жена, а момиченцето — дъщеря ни. Рожденият ѝ ден е и сме искали да уловим риба, за да почерпим гостите. Освен това тя никога не е ходила за риба. Ако някоя лодка ни доближи, вие веднага хвърляте всичко, което носите, в морето. И сложи нещо тежко в чантата, за да не изплува.
Вгледах се в дългия нос на мъжа с европейска външност и в лъскавата му кестенява коса. Кожата му бе загоряла от слънцето, но беше очевидно, че той няма и капка африканска кръв в тялото си.
— Опасявам се, че племенницата ми не може да мине за наша дъщеря, нито общо, нито на някого от двама ни поотделно. Баща ѝ беше мулат и тя много прилича на него. Ще трябва да измислим друга история.
— Добре. Ще я обсъдим утре точно в пет.
— Може ли да науча името ти?
Мъжът едва сподави усмивката си, въпреки усилието да остане сериозен и делови. Погледна ме право в очите за пръв път.
— Казвам се… Хосе Гомес. А ти?
Отне ми минута да разбера.
— Мария Гомес — отвърнах.
Той кимна одобрително и се съсредоточи върху риболова си без дума повече.
Лусинда искаше да научи всички подробности от разговора ми с мъжа на пристанището, който щеше да ни помогне да избягаме, и аз ѝ казах каквото знаех, което не беше много. Тя ме слушаше, сякаш планирахме еднодневна екскурзия.