Не бях я виждала толкова оживена след смъртта на майка ѝ.
— Никога не съм се качвала на лодка — каза тя, като стискаше ръба на стола си от радостна възбуда. — Мама никога не ме е пускала, защото не плувам много добре. Но сега се налага, нали, лельо? Сега нямам избор.
Въпросът ме изненада. Разбира се, че имаше избор. Можеше да остане тук и да отиде в държавното училище. Със сигурност не беше единственото сляпо дете на острова. Може би училището не беше толкова лошо, колкото го описваше Алисия. Тя би ли предпочела Лусинда да рискува живота си, вместо да отиде в училището за слепи? Аз рискувах живота ѝ, нали?
Беба слушаше разговора ни спокойно, лицето ѝ бе напълно безизразно, докато чоплеше нещо под ноктите си. Исках да поговоря с нея, без Лусинда да ни чува. Напоследък Беба не ми даваше много отговори, но този път нямаше да я оставя да се измъкне толкова лесно. Защо изведнъж бе станала толкова предпазлива в изказването на мнението си за нещата? Навремето обстрелваше с мненията си всеки, който се намираше наблизо, без да се тревожи какъв ефект ще произведат.
Казах ѝ, че трябва да ми помогне да избера още храна за моряците, и оставихме Лусинда да си лежи на леглото. Поведох Беба за ръка надолу по улицата към сладкия бриз на морето. Кеят беше на още няколко пресечки, но влажният му шепот бе очарователен, дори само затова, че щеше да заглуши гласовете ни.
— Какво мислиш, Беба? Дали не правя ужасна грешка? Струва ли си рискът?
Затрупах я с въпроси още преди да изминем и половината улица. Шепнех ѝ ги в ухото и чувствах, че ми е трудно да дишам и да говоря едновременно.
Тя не отговори, но ме накара да седна на фонтана на площадчето, като постави твърда ръка върху рамото ми. Заедно се загледахме в плетеницата от улици, от която бяхме дошли, лабиринт от рушащи се сгради с ръждясали порти и простряно на балконите пране. Децата бягаха напред-назад през отворените врати, боси и щастливи, че са деца. Не забелязваха мрачните лица на родителите си, прекалено уморени, за да се развеселят от играта им, прекалено погълнати от собствения си глад, за да забележат, че някои от бебетата доближаваха стълбите или излизаха на улицата.
Тийнейджърки се разхождаха заедно, поклащайки бедра, крачеха така, че младите им гърди подскачаха под бюстиетата и изтънелите тениски. Млади и по-стари мъже им подвикваха, правеха вулгарни коментари за някои части на телата им, които намираха за особено съблазнителни, сякаш гърдите на едно момиче и дупето на друго можеха да се отделят от телата им и да попаднат в ръцете на подвикващите.
Пред очите ни се разигра драма. Едно момиче, на не повече от петнайсет, беше убедено да си размени нещо повече от погледи със значително по-възрастен мъж. Няколко секунди по-късно двамата се отдалечиха, като момичето крачеше зад мъжа, сякаш беше кученце на каишка.
Беба се обърна към мен:
— Сигурно се продава, откакто е станала на дванайсет, а може би и от по-рано. — Махна с ръка към групата момичета, останали на площада. — Всичките са същите и случайно знам, че са завършили гимназия. Правителството се е погрижило за това.
— Казваш ми, че и Лусинда може да бъде на тяхното място един ден?
— Казвам, че гладът те кара да правиш неща, които си мислел, че само дяволът прави. Бог ми е свидетел, никога не съм вярвала, че грозното ми лице и голям корем могат да се окажат такава благословия.
— Значи, смяташ, че поемам необходим риск с Лусинда. Това ли ми казваш, Беба?
Тя изглеждаше подразнена, че пак съм я притиснала до стената. После хвана ръката ми и ми заговори ясно, както винаги:
— Решението, което вземаш, не е толкова важно, колкото сърцето, което влагаш. Застани твърдо зад решението си и то ще застане зад теб.
Лусинда бе облечена и готова, когато отворих очи в сивкавия сумрак на утрото. Беба беше в кухнята и приготвяше кафе и препечен хляб — последната ни закуска в Куба. Почти не говорихме, докато ядяхме, и поглеждахме често към шумния пластмасов часовник върху телевизора на Беба.
— Трябва да тръгнем след няколко минути — казах аз.
— Искате ли да ви изпратя? — попита Беба.
— Не мисля, че е добра идея, защото мъжът очаква само нас с Лусинда. Не знам дали ще има значение, но…
Беба вдигна ръка, за да ми покаже, че разбира. Занесе чиниите от закуската в малката мивка, но не ги изми веднага, както правеше винаги. Върна се в стаята, за да бъде с нас всяка останала минута. Ние станахме от масата и Лусинда протегна ръце към Беба. Когато я намери, зарови глава в гърдите ѝ и заплака с глас.