— Исках да дойдеш с нас — каза тя, а Беба галеше косата ѝ и я потупваше по гърба.
— Хайде, не се тревожете за мен. Аз ще си бъда тук, където съм била винаги. Някой ден ще се видим отново. Онзи човек няма да живее вечно.
На вратата прегърнах Беба силно и продължително.
— Ще опиташ пак да се обадиш на Джереми, нали?
— Ще стоя на телефона толкова често, че хората ще ме помислят за шпионин. А когато го открия, ще му кажа някои неща, които ми се въртят в главата.
Целунах я по бузата.
— Непременно го направи.
След двайсет минути бързо ходене бяхме изминали половината дължина на кея. Лусинда се спъна на няколко пъти, но аз не забавях крачка. Не можехме да рискуваме да закъснеем, а отдавна бях подарила часовника си. Лусинда не се оплакваше. Всъщност тя изобщо не говореше. Знаеше, че трябва да се стараем да не изглеждаме подозрително. Може би вече изглеждахме подозрително, защото крачехме толкова забързано. По-добре да се забавим малко и да посочим корабите в морето, все едно разглеждахме забележителностите. Но кой би разглеждал забележителности призори? Разбира се, че изглеждахме като хора, които опитваха да избягат. Какво друго биха правили жена с дете навън по това време? Единствените хора навън в този ранен час бяха скитниците, които седяха на тротоарите, и младите проститутки, които се влачеха към домовете си с уморени лица и провесили през рамо обувките си с високи токчета.
Посочих корабите и казах на Лусинда, че нашият е някъде там. Толкова се стараех да изглеждаме като туристи, та забравих, че тя не може да види къде ѝ соча.
— Лельо Нора? — Лусинда бе леко задъхана. — Чувствам се толкова тъжна вътре в мен. Никога преди не съм се чувствала така, дори и когато мама умря.
Позабавих ход и опитах да прогоня нервността си. Спомних си първия път, когато се сбогувах с родината си, преди толкова много години. Въпреки че не бях сигурна какво имаше предвид Беба, тогава нейните думи ми помогнаха и знаех, че ще успокоят и Лусинда сега.
— Тъгата да напуснеш дома си не може да се сравни с нищо, което някога ще изпиташ — казах бавно. — Връхлита те на силни вълни и може да те събори долу, когато си мислиш, че си стъпила стабилно на твърда земя. Може всичко да е наред и после да чуеш някоя мелодия или да подушиш мирис на лук, задушен в зехтин, и сърцето ти отново да се пръсне на милион парченца, просто ей така. Ще искаш да продадеш душата си, за да се върнеш отново у дома или просто да намериш мястото си някъде, където и да е. Никога не подарявай истинското си сърце, колкото и разбито и кървящо да е, защото, когато го направиш, ще загубиш нещо, което може никога да не намериш. По-добре раздавай призрачното си сърце и така винаги ще знаеш коя си.
— Какво е призрачното ми сърце, лельо Нора?
— Това е сърцето вътре в теб, което не може да бъде наранено с неспазени обещания или болка от твърде силен копнеж. То бие винаги, каквото и да се случи, защото призрачното ти сърце има много животи. Но истинското ти сърце има само един безценен живот и трябва да го пазиш винаги за себе си.
Мекото сияние на зората започна да се усилва на хоризонта и сърцето ми заби трескаво. Нямахме време за губене и отново ускорих ход.
— Ще говорим пак за това, но засега помни всичко, което ти казах.
— Няма да го забравя — каза Лусинда, като подтичваше, за да не изостава от мен. — Мама казваше, че имам по-силна памет от всички хора, които някога е познавала, и че благодарение на това съм много богата, защото спомените са като скъпоценни камъни, които не могат да бъдат откраднати.
Пристигнахме на уговореното място, зачервени и задъхани, но мъжът с червената риза не се виждаше никъде. Бях сигурна, че сме на правилното място, и се въртях в кръг, объркана и паникьосана. Мили боже, къде беше той?
— Чувам нещо във водата — прошепна Лусинда.
Погледнах отстрани на кея и видях Хосе Гомес да седи в малка очукана лодка, която подскачаше нагоре-надолу в отлива. Гледаше ни напрегнато и ни направи знак да се качваме бързо. Внимателно слязохме по стъпалата и Лусинда се спусна в лодката, без да се суети. Хосе не изчака да ги запозная. Бързо развърза лодката от пристана и загреба с мощни движения навътре в морето. Двете с Лусинда се сгушихме в другия край на лодката, с малката чанта с продукти помежду ни.
Слънцето бе започнало да се издига в небето, обагряйки водата в розово и сиво. Не се чуваше нищо, освен ритмичното потапяне на греблата във водата. Беше удивително колко бързо се движеше Хосе.
Доволен, че сме се отдалечили достатъчно, той подпря греблата на бедрата си и започна да ни инструктира задъхано:
— Ние сме съпруг и съпруга, Хосе и Мария Гомес. Това е племенницата ни и я водим на риболов като подарък за рождения ѝ ден.