— Рожденият ми ден е чак през юли. И какво става с чичо Хереми?
— Не, скъпа, това ще кажем, ако някой ни спре да ни разпитва.
Хосе бутна въдицата, която беше пъхната до краката му, и отново започна да гребе.
— Най-добре започвайте с риболова.
Никога не бях ловила риба през живота си, но знаех, че не е добра идея да питам как се прави. Хванах въдицата, развързах кордата от върха ѝ и я пуснах във водата. Погледнах към брега и кея. И той беше розов и блестеше в утринната светлина. Силуетът на града беше очертан на фона на небето, а прозорците на сградите примигваха от отраженията на изгряващото слънце. Малцина ранобудни се разхождаха край брега. Някои също тръгваха на риболов с въдиците и лодките си.
Тогава я видях да стои на края на пристана. С една ръка засенчваше очите си от изгряващото слънце и гледаше към хоризонта. Лъчите уловиха блестящото бяло на тюрбана ѝ. Беше Беба и ни махаше трескаво с ръка. Може би бе размислила и все пак искаше да дойде с нас?
— Трябва да обърнеш — казах на Хосе и се изправих, при което разклатих лодката. Лусинда ахна изплашено.
— Какво правиш? Седни, преди да сме се преобърнали.
— Това е Беба. Трябва да се върнем.
— Беба ли е там? — попита Лусинда.
— Коя, по дяволите, е Беба? Какво говориш? — Хосе спря с бясното гребане и погледна към кея. — Ще ми трябва почти час да се върна там срещу течението и ще изпуснем кораба.
Вълните се бяха усилили и виждахме Беба над тях. Тя продължаваше да маха. После спря. А после изчезна. Хосе беше плувнал в пот и тениската бе залепнала за тялото му. Погледна Лусинда с любопитство. Тя се държеше за борда на лодката, а очите ѝ бяха вдигнати към небето. Той бръкна под седалката си и ми хвърли стара спасителна жилетка.
— Донесох я за момичето.
Бързо сложих на Лусинда жилетката и стегнах закопчалките.
— Какво е това, лельо?
— Това е специална жилетка, която не потъва във водата, и ако паднем от лодката, ще плуваш, все едно си най-добрият плувец на света.
Лусинда се усмихна, докато прокарваше длани по оранжевата пластмаса и грубите закопчалки. После изражението ѝ стана притеснено.
— Ами вие с господин Гомес?
— Ние можем да плуваме добре, скъпа. Не се тревожи за нас.
Хосе отново започна да гребе, като от време на време поглеждаше през рамо, за да види колко сме напреднали.
Каза ни, че трябва да стигнем до големия кораб с червена ивица отстрани. Беше закотвен по-далече, защото бе огромен. Вълните продължаваха да се усилват и се разбиваха в борда на лодката. Въпреки че Хосе гребеше по-силно отпреди, ни се струваше, че се движим съвсем бавно, а на моменти сякаш спирахме.
— Течението е много силно тук. — Хосе опита да надвика рева на вятъра и морето. — Край брега ни помогна, но сега ни тегли назад. — Беше изтощен от гребането и лицето му се кривеше болезнено от усилието.
— Може ли да помогна? — извиках аз, но той не ме чу. Просто продължи да гребе с всичка сила. В един момент започна да замахва толкова високо, че едното гребло изобщо не се потопи във водата и Хосе едва не го изтърва заради липсата на съпротивление. Лусинда се вкопчи в мен. Можех само да си представя колко страшно ѝ се струваше всичко. Тя чуваше шума, който отекваше гръмовно. Водата се плискаше в лодката и скоро всички бяхме вир-вода. Краката на Лусинда се плъзгаха в пластмасовите ѝ сандали и тя се опитваше да се закрепи въпреки клатушкането на малката ни лодка. Единствената утеха беше видът на огромния бял кораб с червена ивица отстрани. Щом стигнехме до него, щяхме да се качим и да бъдем в безопасност, защото можехме да се скрием лесно. Пепе ме беше уверил, че държавните агенти никога не претърсвали тези кораби, защото получавали подкупи да си затварят очите.
„Голяма част от парите, които плащаш, отиват за подкупа“ — беше ми казал той.
— Корабът ни е съвсем близо, скъпа — казах на Лусинда, която кимна, свела глава до гърдите ми.
След още една огромна вълна, която напълно скри белия кораб, Хосе ни каза да се наведем по посока на вятъра. Изпълнихме указанията му и лодката се стабилизира значително, а мъжът загреба с подновена енергия. Погледнах назад. Кеят още се виждаше, огрян от утринното слънце, което се бе показало напълно в безоблачното небе. Бяхме прекалено далече, за да видя хората на брега, и беше невъзможно да разбера дали Беба продължава да ни наблюдава. Чувствах се по-сигурна, като вярвах, че тя е там, и казах на Лусинда, че Беба се моли за нас и се грижи да бъдем в безопасност.
Бяхме във водата доста повече от час и корабът бе достатъчно близо, за да различа малките илюминатори точно над червената ивица. Може би зад един от тях щеше да бъде нашето убежище по време на пътуването до Ямайка. Щяхме да бъдем скрити там, със запасите от банани и сурова захар. Изведнъж ми хрумна, че не знаех дали Хосе също щеше да бяга. Предната вечер бях предположила, че той получава дял от парите, за да ни транспортира до кораба, но сега се разколебах. Изглеждаше като човек, посветен на целта си.