— Ти идваш ли с нас? — попитах в един кратък промеждутък, в който той си бе дал почивка.
— Разбира се — отвърна. — Каквото и да стане, аз се махам.
Не посмях да попитам какво означаваше това, защото той отново гребеше с удивителна концентрация и пак напредвахме бързо. Радвах се, че ще бъде с нас. Можехме да продължим да се представяме като съпруг и съпруга и така да се опазя от нежеланото внимание на екипажа. Щях да му го спомена, преди да се качим на кораба. Вълните се бяха успокоили и той гребеше по-лесно, но не можех да го разсейвам с въпроси сега, дори с най-важния въпрос, който бе изникнал в съзнанието ми. Как щяхме да се качим на кораба?
Щом приближихме, огромният му размер стана по-очевиден от всякога, а малката ни лодка почти не се забелязваше до него. Със сигурност нямаше врата или шлюз толкова ниско, за да можем да минем през нея. А илюминаторите бяха на няколко етажа над нивото на водата. Единственият начин беше да ни издърпат с някакво въже. Потреперих при тази мисъл, но не заради себе си, а заради Лусинда, която вече бе достатъчно изплашена.
— Трябва да има човек, който се оглежда за нас от тази страна — каза Хосе и вдигна поглед към гиганта, издигащ се до нас.
— Мислиш ли, че могат да ни видят? — попитах го.
Получих отговор на въпроса си, когато едно тънко въже започна да се спуска към нас. Струваше ми се прекалено тънко, за да може да издържи тежестта и на малко куче. Но когато ни доближи, видяхме, че въжето е много здраво. Проблемът беше как да го хванем, без да се ударим в кораба. Вълните, макар и по-спокойни, все още можеха да ни запратят в борда на кораба, ако не внимавахме, а беше очевидно, че изтормозената ни лодка не можеше да издържи още дълго. Ако водата бе спокойна, щеше да бъде по-лесно да доплуваме до въжето и да го издърпаме до лодката, но никога не бях плувала в такива вълни, а не исках Хосе да ни остави сами.
Въпреки че той не беше казал нищо, откакто се бе появило въжето, бях сигурна, че в главата му се въртяха същите опасения. Той държеше греблото неподвижно над водата и ние подскачахме и се плъзгахме ту по-близо, ту по-далече от кораба с всяка следваща вълна.
— Чувам как вълните се блъскат в кораба, лельо. Съвсем близо е.
— Точно до нас е, скъпа. Ще ни издърпат веднага щом могат.
Хосе загреба, за да се приближим още повече. Бяхме само на метър-два от въжето и всеки път, когато вълните заплашваха да ни избутат твърде далече, Хосе вдигаше греблото, за да ни задържи на удобна, макар и нестабилна дистанция. Направи ми знак да хвана въжето, докато държеше греблото извадено. Лусинда щеше да е първа. Завързах въжето здраво около кръста ѝ и я инструктирах да го стиска с всички сили. Тя кимна и примига, когато една вълна изпръска лицето ѝ.
— Ще те дърпат нагоре доста дълго, но аз ще бъда точно под теб.
Лусинда хвана въжето с две ръце и зачака. Хосе дръпна въжето силно два пъти и то започна да се опъва и издига отначало бавно, а след малко краката на детето се отделиха от лодката. Пластмасовите ѝ сандали паднаха — единият в лодката, а другият — в морето, и вълните го отнесоха, преди да успея да го грабна. Страхувах се, че това ще дезориентира момичето, то ще се размърда и въжето ще се разхлаби, но Лусинда не помръдна. Ръцете ѝ стискаха въжето, а малкото ѝ лице бе притиснато до него. Люлееше се напред-назад над главите ни, като се издигаше все по-високо, почти до илюминаторите. Бяхме извили вратове и гледахме нагоре, но Хосе внимаваше да гребе, когато се налагаше, и на моменти се страхувах да не падне от лодката заради силата, която впрягаше, за да не се блъснем в кораба.
Лусинда вече бе на нивото на илюминаторите, прекалено далеч, за да чуе гласа ми. Можех само да си представя страха, който изпитваше, и започнах да треперя и да се моля.
— Спряха — каза Хосе.
Погледнах нагоре. Лусинда продължаваше да виси на въжето, но не се движеше нито нагоре, нито надолу. После бавно започна да се спуска, а след това тръгна нагоре, преди рязко да спре. Въжето се вдигна нагоре от кръста ѝ, така че се скри от спасителната жилетка. Изведнъж тя полетя надолу много бързо. Въжето се извиваше като дива вибрираща змия и аз осъзнах, че това беше свободно падане. Парализирана, я гледах как размахва диво крака и пищи, а после изчезна във вълните на около петдесет метра от лодката.